Джоана Хайнс - Птицата убийца

Заключи вратата на банята, пусна ваната да се пълни, седна на килимчето на пода със свити към гърдите колене и зачете. Това й беше навик от годините в Менверен с баща й, Линда и момчетата, където беше трудно да се усамотиш.

Четеше бавно, внимателно, беше решена да изстиска и последния грам значение от привидно безразборните вписвания.

Повечето стихове, фрази, набързо надраскани бележки и наметки бяха написани от Кърстен все още в Щатите. Няколко по-дълги пасажа описваха съседи и приятели в града, в който живееше в Кънектикът — дългия студ, носталгията й по Англия, това, че й липсваше Сам. Някой на име Т. й бил на гости. Вероятно Тревър. И други: Б. и Н., и Дж. Навикът на Кърстен никога да не пише цялото име, когато може да мине само с буква, беше обезсърчаващ. Сам знаеше, че Джони е ходил при нея по това време, така че предположи, че той е Дж. Трябваше да го попита, когато й се удадеше възможност, по-добре, когато Мириам не беше наоколо. Често се споменаваше М., който се опитвал да закърпи нещата между нея и Р. А накрая споменаваше, че С. ще дойде да я види — „Да попитам С. за ПУ“… и после — нищо.

Когато свърши да чете, влезе във ваната, която вече беше ледена, и бързо отми сълзите си заедно с потта и лондонската мръсотия. Уви се в хавлията и се върна в стаята си; по пътя спря, дръпна брезентовата завеса и надникна в празната кула: непрогледна колона празнота, миришеше да влага и гнилоч. Някакъв кос или гълъб, който вдигна шум като за цяло ято, хвръкна от гредите и излетя през една дупка до покрива. Сам бързо се отдръпна, зави й се свят. Кърстен сигурно щеше да напише стихотворение за уплашената птица и пустата кула.

Извади от багажа си памучна пола и тениска и се облече. После се зае отново да изследва първата част на дневника. Имаше нещо, което избягваше, но знаеше, че трябва да се изправи срещу него: Тревър й бе казал, че видял стихотворението „Птицата сбогом“ — или поне негова чернова, — когато ходил при Кърстен през зимата. Бележките към стихотворението, фразите и образите, с които си играеше Кърстен, когато в ума й се оформяше стих, се срещаха тук-там в началото на дневника, още докато бе живяла в САЩ. Това, което озадачаваше Сам, беше, че същите тези фрази — или много подобни на тях — се явяваха в документа, който беше наречен нейно „предсмъртно писмо“ от коронера — документ, който всички, освен Сам смятаха за доказателство, че майка й е посегнала на живота си.

Сам можеше да разбере официалната версия — Кърстен вече е била в депресия и кой би могъл да я обвини? Сама в жилище под наем в някакво градче в Кънектикът посред зима, бракът й почти сигурно съсипан, нищо чудно, че е обмисляла последното си „Сбогом“. Но не вярваше на това. Трябваше да има друго обяснение, въпреки че точно сега не й идваше наум.

Проблемът я човъркаше по време на вечерята, помрачена единствено от това, че главоболието на Мириам се връщаше и за нея беше мъчително да води какъвто й да било разговор. Когато приключиха, Джони настоя жена му да си легне, въпреки че беше само девет. Сам му помогна да вдигне масата, после излязоха на терасата и гледаха звездите.

Беше леко и приятно да седят така в тъмнината, оранжевият връх на пурата на Джони припламваше и угасваше до нея, докато си говореха. Разговаряха небрежно, шегуваха се. Сам се изтегна на стола и се отпусна.

Гледаха за падащи звезди.

Преди да заспи, Сам отново прегледа дневника. Сигурно се беше унесла на запалена лампа, защото изведнъж, докато се плъзгаше в пространството между съня и будното състояние, решението на един от проблемите, които не й даваха мира цял ден, изскочи в ума й ясно и завършено.

„Птицата сбогом“ — разбира се! Седна в леглото задъхана, напълно будна, и бързо се върна на по-ранната част на дневника. Победоносно размаха юмрук във въздуха. Ако човек се вгледаше по-отблизо, можете да види неравния ръб на хартията, където беше откъснат един лист. И хартията съвпадаше. Те грешаха, грешаха, грешаха! Елегичните фрази, прочетени с такава съкрушителна окончателност на разследването, не бяха начинът на Кърстен да се сбогува със света, както всички бяха предположили. Бяха бележки към стихотворението, писано, докато се е канела да напусне временния си дом в Щатите и да се върне в Англия. „Да отлети към сивотата“ — не беше ли сивотата фраза, която често беше чувала в Корнуол с неговия вездесъщ гранит, притъмняло небе и море като от метал?

Кърстен не беше писала прощално писмо, по простата причина че не се беше самоубила. Но щом не беше отнела живота си сама, оставаха две възможности: нещастен случай или убийство.