Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Освен това през повечето време не си се пречкат в краката — каза Кърстен. Така че и двете страни са доволни.

Днес Тревър явно я чакаше на вратата, защото отвори, преди Сам да успее да звънне.

— Ето те, ето те! — възкликна радостно. — У теб ли е?

— Донесох фотокопие. За по-сигурно.

— Чудесно! Чудесно! Дай да погледна. Влизай!

Сам се ухили. Тревър никога не губеше време за любезности. Когато беше дошла с Кърстен, той им отвори с книга стихове в ръка и каза:

— Само чуйте това! Блестящо е! — И започна да им чете още докато влизаха и си сваляха палтата.

Беше дребен и закръглен и би бил напълно невзрачен, ако не бяха енергичността и ентусиазмът му. Кърстен веднъж беше казала, че времето, прекарано с Тревър, можело да се сравни с това да си затворен в буркан с особено досадна муха, която жужи около главата ти. И че щяла да го перне с мухобойката, ако не бил толкова миличък.

Сам си спомни това, докато вървеше през изрядно чистото антре и по стълбите към Тревъровата част от къщата. Мазето приличаше на старомодна антикварна книжарница, управлявана от човек, който няма нито време, нито каквито и да било организаторски способности — всъщност напълно погрешно впечатление. Тревър премести цял куп книги от един стол, за да й направи място да седне, после стоя прав до нея, докато тя изваждаше плика с дневника от чантата си.

— Донесох ти едно копие, за да го държиш при теб — каза Сам.

— Отлично. Разбира се, бих ти го върнал, но…

— Наложи се да го открадна от Раф.

Тревър се ококори от изненада.

Сам обясни:

— Държеше се странно, когато станеше дума за него. Взел го е от Гъл Котидж, а ми каза, че не е имало никакъв дневник. Сега вече знае, че е у мен, и ми разправя, че трябвало да го върна. Заради собствената си безопасност. Току-що говорих с него по телефона и той… ами, да кажем, че беше доста убедителен.

— Странно. Много странно. Предполагам, че си го прочела?

— Целия. Снощи.

— И?

Сам въздъхна.

— Честно казано, Тревър, не разбирам за какво е целият шум. Не знаех какво да очаквам, но имах някои идеи. Първо мислех, че може майка ми да е написала за него неща, които той не иска да се разчуят. После си мислех, че може да е написала нещо за мен, което според него би ме разстроило. А после се чудех дали има още някой, когото се опитва да защити — като Лола или дори някой, когото не познавам. Но той е съвсем като останалите й дневници — парчета стихове, бележки, идеи, понякога споменава за какво е говорила с други хора. Но нищо, срещу което някой може да възрази. Все ми се струва, че нещо липсва. Сещаш се, все едно има нещо кодирано, което не мога да разгадая. Помислих, че може би ти ще успееш да забележиш нещо.

— Ще се опитам. Разбира се, че ще се опитам. — Тревър не откъсваше очи от Сам, докато тя говореше, но сега повече не можеше да устои на изкушението. Като буквално жужеше от очакване, той извади листата А4 от плика и бързо ги запреглежда.

— И още нещо — каза Сам. — Вътре има бележки за онова стихотворение, което не успяхме да намерим — „Птицата убийца“. Доколкото разбирам, то се базира на една случка, която видяхме заедно, когато един дрозд и един гущер се биха в Уордли и гущерът загина.

— Точно така. Помня, че видях една първоначална чернова, когато й бях на гости през март. Беше много развълнувана. Казваше, че щяло да предизвика сензация.

— Показала ти го е?

— Да. Но не ми даде да си направя копие. Каза, че е незавършено.

— Какво беше впечатлението ти?

Тревър не отговори веднага.

— Ами… то не беше завършено. Само чернова. Но честно казано, не можах да разбера защо е толкова развълнувана. Обикновено стиховете й имаха по-широка тема, а това като че ли беше само за случката, която сте видели. Според мен изобщо не беше толкова добро като другите й стихове. Сигурно и тя е стигнала до този извод и го е унищожила.

— Ако го е унищожила.

— Какво значи „ако“?

Сам не отговори на въпроса му, а каза:

— Странното е, че когато споменава „Птицата убийца“ в дневника, пише, че първо трябва да попита мен.

— Така ли? А, да, ето. „Да питам С.“ Това трябва да си ти. — Сам кимна и Тревър продължи: — „Птицата убийца“ наистина ще вкара лисицата в кокошарника. — За миг загледа страницата, без да каже нищо. — Леле колко ми липсват ужасните каламбури на майка ти. Наистина.

— Според теб какво е искала да каже?

— Нямам представа.

— Не говорихте ли за това?

— Не. Всъщност оня път тя беше доста потайна. Което не й беше присъщо.