Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Само това, което ти дадох.

Нямаше причина да продължават срещата си, освен двете чаши недопита бира. Мик каза, повече, за да поддържа разговор, отколкото с надежда да научи нещо ново за Сам и майка й:

— Сигурно е била забележителна жена.

Сам кимна. Стискаше дневника до гърдите си, все едно беше грейка с топла вода или одеяло. Мик изведнъж се ядоса на Раф, че я е накарал да преживее това.

— Защо според теб Раф не иска да го получиш?

— Не знам. Може би вътре има нещо за мен, но не ми се вярва. По-вероятно е написала нещо за него, нещо, което той не иска никой да прочете. Или се опитва да защити някой друг. — Тя се замисли за миг и Мик я загледа. Сега, когато дневникът вече беше в ръцете й, цялото й поведение се беше променило. Макар да не можеше да я нарече мила, беше поне по-малко бодлива. — Или може би вътре име някои не особено ласкателни неща за него?

— Но в такъв случай защо не го е унищожил?

— Не знам. Като го прочета, ще разбера повече.

Мик реши да смени тактиката. Попита я за свиренето и изобщо не се изненада, когато научи, че е на прага на професионалната кариера.

— След няколко седмици има много важен конкурс — каза тя. — „Фробишър“. Ако се представя добре, ще…

— Ще станеш звезда? — попита той, полу на шега.

Тя дори се усмихна, срещна погледа му за част от секундата и бързо извърна очи.

— Не. Не притежавам онова вълшебство, което отделя добрите от истински великите. Но ако се представя добре, това ще означава работа като солист, а не просто оркестър, в който да вляза. И камерна музика, такива неща.

— Звучи важно.

— Да — каза тя. — Отдавна работя за това.

Той усети несигурността в думите й.

— Но? — попита.

— Но… ами, технически съм готова. Повече от готова, но… трудно ми е да го обясня. Откакто… — Тя се запъна, но Мик безмълвно допълни липсващите думи „майка ми умря“. — През последния месец в главата ми, там, където трябва да е музиката, сякаш има тишина. Уцелвам правилните ноти — това никога не е било проблем, но някак си ми липсва тръпката.

— Това учудва ли те предвид случилото се? Да загубиш майка си и…

Тя поклати глава.

— Не е това. — Млъкна, погледна го бързо, после се втренчи в бирата. Мик започваше да свиква с тези мимолетни погледи, все едно се опитваше да прецени дали да му се довери. По някаква незнайна причина се надяваше тя да реши, че е достоен за доверието й.

— Стана, когато открих, че всички мислят, че се е самоубила — каза тихо тя.

— Да. Това сигурно е направило нещата още по-тежки.

Тя го погледна и каза простичко:

— Да.

— Имам един приятел от университета, баща му се самоуби и…

— Но е било самоубийство — каза тя.

— Какво?

— Кърстен Уолър не се е самоубила.

— Да не би да мислиш, че е било нещастен случай?

— Не.

— Тогава… — Мик я погледна в очите и бавно каза: — Мислиш, че някой я е убил?

— Сигурна съм.

— Но кой?

— Не… — Тя се запъна за първи път. — Не знам. Може да е бил непознат. Някой, който е дошъл във вилата, докато тя се е къпела — тя никога не заключваше вратите, — и я е убил. Но…

— Мислиш, че е бил някой, когото е познавала?

Тя кимна.

— И по някакъв странен начин си мисля, че го е очаквала.

Мик се канеше да каже „това е лудост, хората не знаят тези неща, преди да се случат“, но после си спомни бележките в дневника, фразите от „Птицата убийца“, и въпреки жегата по гръбнака му премина тръпка.

— Очаквала го е?

— Да. Стихосбирката, по която работеше миналата зима, беше озаглавена „Птицата убийца и други стихове“.

— И това заглавно стихотворение дава ли някакви следи?

— Възможно е, не знам. Беше изчезнало от папката й също като дневника, когато с Раф отидохме в Гъл Котидж — вилата в Корнуол, в която беше на почивка, когато умря. Мислех, че и то може да е у Раф.

Той поклати глава.

— Значи мислиш, че този, който я е убил, е взел стихотворението?

— Може би.

— Дневникът беше у Раф.

— Не може да е бил той. Бил е на вечеря, когато е умряла.

— Но как се връзва с дневника?

— Не знам. Стихотворението може да е било в дневника. Или Раф може да го е видял, когато стигнахме във вилата, и да го е скрил някъде, където е знаел, че няма да потърся. Изобщо не би било трудно. Бях като замаяна…

— Представям си.

— И не е сигурно, че бих забелязала.

Мик се умисли. Убийството беше нещо, с което се занимаваше професионално — беше го учил, познаваше го юридически, подготвяше се да помогне в защитата на обвинената в убийство Грейс Хобдън. Знаеше какво опустошение носи в живота на хората. Но това беше през работното му време, когато беше стажант. Убийствата не би трябвало да се разливат върху личния му живот, но се беше уговорил така. Не че Сам и майка й бяха точно в личния му живот, по все пак…