Джоана Хайнс - Птицата убийца

Мик прибра дневника в куфарчето си. Не бързаше да го даде на Сам и не само защото не му харесваше да го изнудват. Беше се привързал към Кърстен Уолър, докато я опознаваше чрез дневника й. Тя беше жизнена, интересна, състрадателна и чудата жена с чувство за хумор. Като цяло приятна. Жалко, че дъщеря й не беше наследила никое от прекрасните й качества.

Чу Сам, преди да я види. Беше му казала да я чака пред един магазин на Ковънт Гардън Пиаца. Не му беше казала обаче, че ще свири на улицата. Математически чистите ноти на сонатата за соло чело на Бах се издигаха над шума на трафика и гласовете на минувачите.

Мик застана малко встрани и я загледа. Беше сменила бойните панталони в цвят каки и черната тениска — най-сетне! — и беше с памучна рокля на цветя с тънки презрамки, които разкриваха ръцете и раменете й. Женственият ефект на роклята беше уравновесен от обувките й — черни платнени кубинки — и от късата й тъмна коса, но всъщност изглеждаше почти хубава по някакъв безпризорен градски начин. Веждите й бяха сключени, цялото й внимание беше насочено към музиката, дори не забелязваше, когато хората се навеждаха да пуснат пари в смачканото дънково яке, което беше проснала на тротоара пред себе си. Мик отбеляза, че това става доста често, и не беше чудно. Сам беше добра. Той не разбираше много от класическа музика, но усещаше сериозността, с която Сам подхождаше към пиесата.

Когато свърши, през групата насъбрали се минувачи премина вълна аплодисменти. Сам леко се поклони и се усмихна. Мик се изненада от начина, по който лицето й се променяше, когато се усмихваше, и я правеше да изглежда много по-млада. И определено привлекателна.

Пристъпи напред и пусна една лира в купчината монети. Тя вдигна очи и благодарната усмивка се стопи в мига, в който го позна. Наведе се, взе монетата и му я върна. Очите й се задържаха на куфарчето, което той държеше в лявата си ръка. Мик виждате, че тя отчаяно иска да разбере дали е взел дневника, но беше прекалено горда, за да попита. Е, какво лошо да я поизпоти малко?

Сам се наведе и започна да развинтва шипа на челото.

— Нали искаше да говорим? — попита, без да го поглежда.

— Да. На по едно питие.

— Добре. Ще пийна една бира. От тази работа се ожаднява.

— От колко време свириш?

— Само от час. Това е моята дупка.

— Не знаех, че уличните музиканти са толкова организирани.

— Организирани са.

Прибра челото в калъфа, сгъна столчето, на което беше седяла, и ги вдигна.

— Да ти помогна ли? — попита той.

— Свикнала съм.

Всички маси пред кръчмата бяха заети, така че влязоха в дъното на бара. Мик поръча две бири, а Сам остави челото до стената, за да не пречи да се минава. Докато чакаше рестото, той погледна към нея. Седеше, лицето й беше безизразно, проследяваше с пръст шарките по кръглия плот на масата. На колкото и хладнокръвна да се правеше, той виждаше напрежението в позата й и стиснатата й уста. Изведнъж се почувства гадняр, че си играе игрички с толкова отчаян човек, макар на предишната им среща тя да го беше заплашила.

Остави чашите на масата, взе си стол и седна.

— Наздраве — каза.

— Наздраве.

— Взех дневника.

— Предположих — каза тя.

— Така ли? — Мик се почувства измамен. Беше очаквал различна реакция.

Тя кимна.

— Раф непрекъснато ми оставя съобщения. Предположих, че е заради дневника.

— Не смятах да го правя. Не ми харесва да ме изнудват, а и не мислех, че наистина ще изпълниш заплахите си. — Мик направи пауза, за да й даде възможност да се съгласи, че е блъфирала, но тя не се възползва от нея, така че той продължи: — Раф ми помогна случайно. Помоли ме да ида до тях, когато откриха, че някой е влизал, така че не беше трудно. Но решаващият момент за мен беше като видях откъде си се покатерила. По дяволите, Сам, ти си луда!

— Исках дневника — каза тя. — Не мислех за опасността. — Но потрепери, сякаш едва сега осъзнаваше поетия риск. Отпи от бирата.

— Реших, че щом си готова на такъв риск, мога да ти помогна поне малко.

— Да. И благодаря.

— Сигурно е важно — каза Мик. Опитът го беше научил, че понякога е полезно да казват очевидното, но Сам не пое намека. За да изкопчи информация от нея, човек явно имаше нужда от психологическия еквивалент на нож за отваряне на стриди, а той не разполагаше с такъв. Чудеше се защо изобщо се опитва. Внезапно нетърпелив, отвори куфарчето, извади дневника и го сложи на масата. Сам си пое дълбоко дъх и алчно го дръпна към себе си.

— Слава богу! — въздъхна. — Там имаше ли скрито още нещо?