Джоана Хайнс - Птицата убийца

Най-правдоподобното обяснение беше, че Кърстен се е самоубила и че Сам просто не може да се примири с това. И все пак, ако Сам се надяваше да открие доказателства, че майка й не е мислела за самоубийство през последните седмици от живота си, може би щеше да намери каквото търсеше.

— Може и да си права — каза.

Сам не го очакваше.

— Така ли мислиш? — попита. Лицето й разцъфна в широка усмивка. Начинът, по който се променяше, когато се усмихнеше, беше изключителен. — Наистина ли мислиш така?

— Да — каза Мик. — В крайна сметка, ако искаш да убиеш някого, сигурно винаги е добра идея да го представиш като самоубийство.

— Майка ми не би се самоубила. Понякога униваше, както всички, но беше борец. Никога не се поддаваше на такива неща. И щях да й ходя на гости съвсем скоро. Чакаше с нетърпение да се видим, сигурна съм. Няма начин да се е самоубила — просто няма начин.

Сам се преобрази. Цялата й докачливост и раздразнителност изчезна. Мик се пресегна, хвана я за ръка и каза:

— Ще ми се да я познавах.

Тя погледна ръката си, сгушена в неговата, но не я издърпа.

— Щеше да ти хареса — каза с усмивка. — Знам, че бихте си допаднали.

Мик се ухили.

— Аз все едно мъничко я познавам, от дневника.

Сам го погледна озадачена.

— От дневника ли?

— Права си. Вътре няма нищо, което да говори, че е имала намерение да се самоубие.

Щом го каза, му се дощя да си бе прехапал езика. Ледовете помежду им бяха почнали да се стопяват, а сега беше направил кардинална грешка.

С леден поглед Сам измъкна ръката си от неговата и избухна:

— Ти си го прочел?!

— Ами… да… попрегледах го. Ти не каза да не го чета, нали си спомняш, а и така и така всичките й дневници стават обществено достояние, така че…

— Нямаш право да го четеш! Той е личен!

— Ей, какво стана с благодарността? — попита Мик. — Получи го това проклето чудо единствено благодарение на мен.

— Да прочетеш чужд дневник е абсолютна низост!

— О, така ли? Много великодушно от устата на изнудвачка!

Сам стана.

— Да. Ами добре. Благодаря.

— Искреността ти е съкрушителна.

— Не съм добра в преструвките.

— Не си ли? Според мен си спец. Няма ли да си допиеш бирата?

Но не, тя натъпка дневника в червено-зелената си платнена чанта и вдигна челото и столчето. Явно пътуването с малко багаж не беше за нея. При други обстоятелства Мик би й предложил да й помогне да хване такси или да я изпрати до спирката, но имаше чувството, че всяко предложение за помощ ще бъде отхвърлено на мига, а от студеното отношение на Сам Бозуин започваше да му писва. Не просто студено, а направо като от северния полюс.

— Благодаря ти, че взе дневника.

— Няма за какво.

Без да каже и дума повече, тя бързо излезе.

Мик си допи бирата и придърпа нейната чаша. Все още се ядосваше на себе си, че се бе изтървал за дневника. Можеше да се сети, че ще кипне, ако разбере, че някой го е прочел преди нея.

Но от друга страна, имаше предчувствието, че рано или късно пак щяха да се сдърпат. Изглежда, тя беше от ония чепати характери, които моментално съжаляват за всяко нехарактерно понижаване на защитите и сигурно го обвиняваше, че я е накарал да бъде откровена.

„Е, прав й път“ — помисли си кисело, докато я гледаше през отворената врата на кръчмата. Сам крачеше през пиацата към автобусите, всяка крачка бе изпълнена с решителна самонадеяност. Беше забележително как го караше да реагира с дребнава злоба, каквато не беше изпитвал от години. Хубаво беше, че надали щяха да се срещнат отново. Той обичаше весели и забавни приятели, а и в двете отношения Сам беше по-зле от всички, които познаваше.

Сам излезе от пощата на следобедния пек и извади мобилния телефон от чантата си. Беше прекарала сутринта в един ксерокс, където направи две копия на дневника на Кърстен. Беше изпратила по пощата едното копие до Дейви Бозуин в Менверен, на свое име. Другото беше в чантата й, заедно с оригинала. Сега, за първи път откакто Мик й беше дал дневника предния ден, беше готова да се изправи срещу втория си баща.

Свърна по една пряка — грохотът на камионите и автобусите на главния път заглъхна до слабо жужене — и включи телефона си. Имаше шест пропуснати повиквания и съобщения в гласовата поща. Без да си прави труда да ги проверява, набра номера на Раф. Той вдигна моментално.

— Сам, ти ли си? — Тя очакваше гняв, но се изненада от тревогата в гласа му. Трябваше да внимава! Никой не бе по-добър в заблудата на противника от Раф. Той продължи със същия загрижен бащински тон: — Добре ли си?