Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Защо да не съм добре? — попита тя и преди той да успее да й отговори, каза бързо: — И дневникът е у мен, между другото.

Тишина.

— Нямаше как да не си ти — каза той.

— Защо го взе?

— Имам си причини. Можеш да разбереш.

— Може и да успея, ако ми обясниш.

Той смени тактиката.

— Как влезе? Лола казва, че не те е видяла.

— Не е важно, но… — Сам не хранеше особено топли чувства към Лола, но не искаше приятелката на Раф несправедливо да опира пешкира, така че добави: — Лола няма нищо общо.

— Как тогава?

— И стихотворението ли взе?

— Какво стихотворение? Нямаше стихотворение. Сам, чуй ме, трябва да ми върнеш дневника.

— Шегуваш ли се? Имаш ли представя какво ми струваше да го взема? Защо да го връщам?

Той нямаше какво да отговори на това. След малко попита:

— Прочете ли го?

— Разбира се.

Той въздъхна.

— И сега се чудиш за какво беше цялата шумотевица. Нали?

— Може би — каза Сам. Беше прочела дневника от кора до кора веднага щом се прибра след срещата с Мик и — макар че никога нямаше да го признае на Раф — беше горчиво разочарована. Не можеше да намери нищо, което да обясни защо Раф толкова държеше да й попречи да го прочете. — Не разбирам защо излъга. През цялото време си представях какви ли не причини. А сега откривам, че вътре няма нищо за мен, освен колко много й липсвам и… и… — Усети напиращите си сълзи, преглътна и продължи: — И че е искала да говори с мен за нещо.

Отново тишина. Риф беше майстор на изкусното мълчание. Когато отново заговори, гласът му беше мек, преднамерено спокоен:

— Сам, повярвай ми, съжалявам, че ти е толкова тежко, но… виж, след като си го прочела, моля те. Повярвай ми. Трябва да го върнеш.

— Защо?

— Просто ми повярвай, Сам. Най-добре е за всички, ако дневникът остане у мен.

— Няма начин. Точно затова ти се обаждам. Нямам представа защо си така обсебен от дневника на Кърстен, но той е мой и ти го знаеш. Всичките й книжа са оставени на мен, така че няма за какво да се хванеш.

— Зная, Сам. И макар че сигурно ще ти е трудно да го разбереш, всъщност съм на твоя страна. Точно затова настоявам веднага да ми върнеш дневника.

— Настояваш? Забрави, Раф. Можеш да настояваш колкото ти душа иска. Това е глупаво. Обадих ти се само за да ти кажа да спреш да ми задръстваш телефона със съобщения. За мен ние повече няма за какво да си говорим.

— Сам, престани! Не бъди глупава! И не смей да ми затваряш! Не разбираш ли, че само се опитвам да те предпазя?

Сега тя наистина се разсмя.

— Да ме предпазиш? Сериозно? Заплашваш ли ме, Раф? Как смееш!

— Сам, не се разстройвай! Не разбираш. Чуй ме. — Раф заговори тихо, бавно и ясно: — Трябва да ми повярваш. Знам, че е трудно, и не мога да ти посоча причини. Но моля те, повярвай ми. Докато дневникът е у теб, не си в безопасност.

— Не съм в безопасност?

— Да.

— Защо?

— Не си единствената, която го иска.

— Кой друг?

— Това е повече, отколкото трябва да знаеш.

Сега беше ред на Сам да замълчи. След малко каза:

— Не мога да повярвам, Раф — ти наистина ме заплашваш.

Не те заплашвам, Сам. Ти си… ти винаги си ми била като дъщеря, а сега… сега просто ти казвам как стоят нещата.

— И какво значи това, по дяволите?

— Точно това, което ти казвам: докато дневникът е у теб…

— Да, ясно. Не съм в безопасност. Чух те още първия път, обаче познай какво — не ти вярвам. Не се опитвай отново да се свържеш с мен, защото се наслушах на заплахи и лъжи от теб за цял живот.

— Сам! Чакай! Не затва…

Тя прекъсна разговора.

След това си изключи телефона.

Де да беше толкова лесно да изтрие гласа на Раф от живота си…

Вървеше бързо по улицата с високи бели къщи от северната страна на Риджънтс Парк. Беше ходила у Тревър Клей — дългогодишния агент на Кърстен — само веднъж, но споменът за този ден все още беше ясен в ума й. Беше малко след като беше дошла от Корнуол в Лондон и беше любопитна за всички страни от живота на майка си. Точно по време на срещата им с Тревър започна да разбира положението на майка си като поетеса. Той беше мил, заинтересован и забавен, но зад всичко това се криеше истинско уважение към това, което беше постигнала Кърстен, и вълнение за това, което предстоеше.

Номер 44 беше сред най-хубавите къщи на улицата. Другите бяха разделени на апартаменти, но съпругата на Тревър, Поли, беше наследила значителна сума от някаква леля и умело беше умножила състоянието си чрез хитри инвестиции. Така че семейството притежаваше цялата къща плюс още една в Съфък и вила в Южна Франция. Кърстен беше обяснила на Сам, че Тревър и жена му имат здрава и хармонична връзка — за всеобща изненада, понеже книжният червей Тревър нямал почти нищо общо със съпругата си от висшето общество. Теорията на Кърстен беше, че Поли осигурява финансовата стабилност, от която той се нуждае като поборник на литературните произведения, които макар и широко признати, никога няма да ударят джакпота, а и обича да има артистични гости на лъскавите си приеми. Бракът им съчетаваше два отделни свята, така че носеше слава и на двамата.