Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Все трябва да имаш някаква представа за какво е било. Работеше с нея от толкова време и тя ти вярваше.

— Да. Ами… — Тревър се поколеба. — Хрумна ми една възможност, която би се вързала с необичайната реакция на Раф.

— И тя е?

— Според мен е възможно… Когато бях при нея в Щатите…

— И ти ли си ходил?

— Бях в Ню Йорк, да. Кой друг?

— Джони. Зетят на Раф. — Явно майка й беше имала опашка от посетители в зимното си убежище.

Тревър продължи:

— Беше очевидно, че Раф много й липсва. И ти също, разбира се. Но не се държеше като жена, която е доволна от решението си да напусне съпруга си. Всъщност ми каза, че все още го обича толкова силно, колкото го е обичала винаги. Каза ми, че за раздялата им има особена причина и докато тя не се разрешала, нямало как да се съберат отново.

— Каза ли ти каква е причината?

— Не. Но останах с впечатлението, че има нещо общо с поезията й, нещо, което той не одобрява в работата й. Или нещо, което тя смята да направи и което ще го ядоса. И оттогава все се чудя — и разбира се, няма друг начин да го разберем някога, защото не можем да я попитаме — дали случайно „Птицата убийца“ не се отнася за самия Раф.

— За Раф ли?

— Не буквално, разбира се. — При тази мисъл Тревър се засмя. Хриптящ бръмчащ смях. — Не искаше да каже, че съпругът й обича да трепе хора или нещо подобно. Не. Тъкмо наопаки. Но — само виж как изведнъж написа всички тези стихове, след като напусна Раф.

— Мислех си, че е защото е била сама и нещастна през зимата.

— Именно. Нещастна и сама. От тези обстоятелства е имала нужда, за да твори. Като удивителните стихове от „Самфир“, които е написала, след като е напуснала теб и Дейви. Тревожеше се, че откакто живееше в Лондон, не е написала почти нищо. Животът с Раф беше прекалено удобен, дори уютен. И тя беше станала съвсем спокойна за себе си. Трябвало е да го напусне — точно както е напуснала теб, Сам, преди толкова години, — за да запази изкуството си. Раф е задушавал креативността й. Превърнал се е в птица убийца. Убивал е поезията й.

— Която за Кърстен беше по-важна от всичко. — Сам се замисли над това. — Но все още не виждам защо е искала да го обсъди с мен. И защо Раф така отчаяно иска да запази тайната.

— Може би аз ще намеря в дневника нещо, което си пропуснала.

— Може би. И аз ще го прочета пак. Само да знаехме какво е станало с онова стихотворение.

— По всяка вероятност го е унищожила — каза Тревър.

— Но тогава защо не е сменила заглавието на книгата?

— Не мога да отговоря на този въпрос. А сега как ще я кръстим? Не може да е „Птицата убийца и други стихотворения“, когато имаме само „други стихотворения“. Имам съдържанието. Има едно стихотворение — „Птицата сбогом“, което при тези обстоятелства ще е подходящо. По това също работеше, когато я посетих в Щатите. Още тогава реших, че е много по-силно от „Птицата убийца“.

— Ще се доверя на преценката ти.

— Добре. Ще направя последния подбор. Ще ги публикуваме другото лято.

Нямаше за какво да говорят повече. Сам виждаше, че Тревър го сърбят ръцете да се заеме с дневника на Кърстен, точно както тя нямаше търпение да го прочете пак. Сигурно някъде щеше да намери обяснение за странното поведение на Раф.

Вървеше по улицата и залязващото слънце огряваше лицето й. Притисна чантата към гърдите си. В нея беше дневникът на майка й. Дори след като копията бяха на сигурно място у Тревър и в Менверен, не искаше да го изпуска от поглед. Трябваше да се прибере и да си вземе челото за концерта вечерта: от агенцията, която понякога й уреждаше ангажименти, сутринта й се бяха обадили да я попитат дали може да замести някакъв болен музикант. Щеше да се наложи за няколко часа да забрави загадката на дневника на майка си и изчезналото стихотворение и да се надява, че останалите музиканти няма да усетят, че свири като робот.

Беше час пик и на спирката на автобуса се беше събрала тълпа. Стиснала чантата, Сам имаше странното чувство, че я наблюдават. Дори се огледа, за да види дали някой не я гледа. Каза си да не става глупава. Със сигурност си въобразяваше.

Ставаше параноична. Което изобщо не беше изненадващо след разговора й с Раф.

Първият автобус, който дойде, беше претъпкан. Трима души преди Сам се качиха, но тя и още доста хора останаха да чакат. Тя стискаше чантата силно. Изпитваше някакво странно усещане — все едно дим обвиваше голите й ръце и рамене. Настръхна.

Все едно някакви невидими очи бяха вперени в нея.