Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Съпротивата е безсмислена. Не приемаме не за отговор, така че за разнообразие веднъж можеш да направиш каквото се иска от теб.

— А ако не го направя?

— Наказания. Ужасни наказания.

Сам се усмихна като че ли за първи път от сто години. Това беше различен вид тормоз, и беше добре дошъл. Джони имаше богат и звучен глас, който много добре се справяше с насилствените убеждения, а перспективата да я поглезят в Уордли пред уикенда беше наистина примамлива. Беше се обадила, защото искаше да поговори с него за майка си — за едно-две неща в дневника, на които само той можеше да отговори, — но и без това Джони сигурно щеше да е по-разговорлив в Уордли.

— Амииии…

— След половин чие идвам да те взема. Ако си вземеш челото, ще е чудесно. Можеш да ни направиш серенада на лунна светлина, или само да ни посвириш. Този път няма да ти се налага да плащаш за вечерята си с пеене.

— Чакай! Не съм казала, че ще дойда.

— Аз го казвам. Сам, този уикенд сме решили да те поглезим. Недей да спориш — само си хабиш думите. След половин час да си готова, иначе просто ще те измъкна насила.

Джони затвори телефона ухилен. Не знаеше защо толкова много иска Сам да дойде в Уордли за уикенда. Всъщност много внимаваше да не издаде нарастващото си нежелание да остава сам с Мириам дори в любимия си Уордли. Просто се радваше, че Сам ще дойде. Само това.

За краткото време, откакто с Джони живееха в Уордли, Мириам наглед без усилия се беше превърнала в истинска провинциална домакиня. Седеше под огромна кремава тента на терасата до кръглата маса, подредена за следобедния чай: пресни кифлички, къдрави резенчета масло в малки купички, домашно сладко от сливи и малини в керамични гърненца, реване „Виктория“ в чиния с десен на върби. Сериозна под широкополата шапка, с тънка блуза на цветя, тя наливаше чай от големия чайник. Единствено обрамчените й със сенки очи зад тъмните очила и напрегнатите бръчки около устата й разваляха външния й покой. Явно беше лежала в къщата през по-голямата част от деня, повалена от поредния ужасен пристъп на мигрена, и главоболието започваше да утихва чак сега.

— Радваш ли се, че дойде? — попита Джони, усмихна се широко на Сам и си взе още една кифличка.

— Труден въпрос. — Сам се престори, че обмисля отговора си. — Тесен апартамент в Камбъруел през горещ септемврийски следобед или изискана вечер в стила на Уордли? Трябва да помисля.

— Аз пък се радвам, че си тук.

Сам усещаше как напрежението се свлича от плещите й като змийска кожа. Дневникът беше на сигурно място в чантата й, подпряна до крака й, имаше копия у Тревър Клей и в пощата в Менверен. Последният й разговор с Раф вече не й се струваше толкова заплашителен, колкото когато си бе изключила телефона. Може би беше преувеличил с предупрежденията си. Може би просто искаше да задържи нещо, което е било на Кърстен. Въпреки че бракът им се беше разпаднал, Сам знаеше, че той и майка й не бяха спрели да се обичат.

— Още кейк, Сам?

— Не, благодаря. Чаят беше превъзходен.

— Искаш ли да се разходим до езерото, преди да се стъмни? — попита Джони.

Сам се протегна.

— Ммм, това ще е страхотно. Но знаеш ли какво искам наистина? Дълга отпускаща вана.

— Отличен план — каза Джони.

— Вечерята е в осем — каза Мириам с натегната усмивка. — Ще бъдем само тримата. Надявам се, че няма да ти е скучно.

— Разбира се, че няма. Имаш ли нужда от помощ?

— Забранено е — бързо каза Джони. — Тази вечер аз готвя. Наденици с пюре.

Мириам събираше трошици на спретната купчинка с края на дланта си. Малко облаче затъмни слънцето. Тя каза:

— Майка ще дойде утре за обяд. Казах й, че ще си тук.

— О! — каза Сам. А после, усетила, че разочарованието й може да е било прекалено явно, добави: — Чудесно.

Не вярваше фалшивият й ентусиазъм да е заблудил Джони или Мириам. Но дори те трябваше да са наясно колко трудна е Даяна. Стана и започна да вдига чиниите.

— Остави ги — каза Джони колкото можа по-строго. — Пак си в стаята на кулата като миналия път. Ще ти занеса чантата. Помни, че имаш строги заповеди да си почиваш и да се забавляваш. — И се намръщи, както правеше, когато усетеше, че става прекалено темпераментен.

Сам си помисли, че на някои заповеди е много лесно да се подчиниш. Джони взе чантата й и двамата бързо влязоха в къщата.

Сам прекара следващите два часа с майка си.

Или попе така се чувстваше. Когато се прибра след срещата с Мик, прелисти дневника бързо, търсеше нещо за себе си и за Раф, нещо за „Птицата убийца“. Забави, когато стигна до последните страници, внимаваше за знаци за душевното състояние на Кърстен в последните дни в Гъл Котидж. Сега, в безопасност в Уордли, можеше да се наслади на лукса да прочете дневника бавно.