Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Държиш се много глупаво. Стига, Бобо! — Мириам продължи да се смее, а Даяна пусна кученцето на пода. — Няма да ти обръщам внимание, докато не започнеш да се държиш разумно. Ето, виждаш ли, Мириам, сега си чета. — Взе притурката и напрегнато се взря в първата страница, която й попадна. Лицето й беше безизразно, толкова безизразно, колкото можеше да бъде само нейното.

Мик имаше късмет. Чуваше чистите звуци на чело да прииждат и да се оттеглят през шума на уличното движение. Не можеше да познае пиесата, но още преди да завие зад ъгъла знаеше коя е музикантката.

Тръгна бавно напред и застана зад групата зяпачи, защото не искаше тя да го види. Нямаше нужда от тази предпазна мярка. Седнала на сгъваемото столче пред едно кафене, прегърнала челото с колене и ръце, Сам беше потънала в музиката. Беше с черна памучна рокля без ръкави. Червено-зелената й чанта на райета бе стисната зад челото, все едно тя се боеше да я остави дори за миг. От нея се подаваше дневникът на Кърстен. Мик беше поразен от това как цялото тяло на Сам участва и свиренето, от грациозната извивка на главата и врата й, наклонени към лъка, от раменете и силните й ръце.

На излизане от кафенето хората пускаха монети в омачканото дънково яке, което беше проснала на земята, и се усмихваха, за да благодарят за музиката. Сам не им обръщаше внимание. „Мила както винаги“, помисли си Мик. Може би не трябваше да идва. Но после тя завърши със замах и неофициалната й публика избухна в спонтанни аплодисменти. Сам примига, сякаш изненадана, че не е сама, и бавно се огледа. На лицето й разцъфна широка усмивка, усмивка, която внезапно напомни на Мик за една снимка на майка й, която беше виждал. Когато се отпуснеше и спреше да стои на нокти като котка, Сам беше истинска красавица.

Точно когато тръгна към нея, една американска двойка — бяха пуснали сред монетите банкнота от пет паунда — попита Сам дали ще се снима с тях. Тя веднага се съгласи, застана между тях и се ухили на обектива, а чантата й увисна на едното й рамо. Американците си тръгнаха, тълпата се пръсна и Сам се наведе, за да развинти шипа на челото.

Мик се поколеба. Някакъв тип със зелена бейзболна шапка се приближи. Държеше справочник и сочеше нещо в него, но Сам се мръщеше. Явно се беше върнала към обичайното си студено поведение. Изведнъж това, което Мик беше дошъл да й каже, му се стори не толкова важно. И досега познанството им не беше смях и закачки. Нека друг да й го каже. А и като се замислеше, тя сигурно вече го знаеше.

И тъкмо да си тръгне, улови с периферното си зрение странно движение и бързо се обърна. Не беше сигурен какво е привлякло погледа му, освен ако не беше някакво невидимо силово поле, свързващо мъжа с бейзболната шапка и един велосипедист, анонимен зад черната си каска със спуснат визьор, който се беше появил отникъде и май се беше засилил право към Сам. Нещо метално проблесна в едната му ръка. И Мик се затича.

— Сам! Внимавай!

Велосипедистът връхлетя на тротоара, наведен напред към кормилото и настрани, с опънати за равновесие крака. Забави и протегна ръка. Мик видя проблясък на острие, което се спусна към Сам…

— Не!

Сам се завъртя и вдигна ръце, за да предпази лицето си. Раираната чанта се люшна и острието преряза дръжката. Сам я сграбчи, но платът се изплъзна от ръката й, защото велосипедистът опря крак на земята за стабилност, стисна чантата по-здраво, дръпна я и бясно отпраши сред движението. Всичко стана само за секунди. А младежът с бейзболната шапка, вероятно примамката, вече не се виждаше никъде.

— Спрете го! — изкрещя Сам, извика на някого в кафенето да й пази челото и хукна след крадеца.

Но Мик имаше няколко метра преднина. Тичаше бързо, макар да не се беше упражнявал напоследък, но велосипедистът явно идеално знаеше какво прави. Лавираше между превозните средства, разминаваше се на косъм с коли и таксита, преценяваше разстоянията с брилянтна точност. Дистанцията между него и Мик неизбежно се увеличаваше.

— Спрете колелото! — викаше Мик, но хората се отдръпваха и само гледаха.

Мик спря да вика. Трябваше да пази дъха си за гонитбата.

Светна червено и движението спря. Велосипедистът се промушваше в тясната пролука между колите и тротоара към началото на опашката. Някаква жена — говореше по мобилния си — хвърли поглед на зеления светофар за пешеходците и слезе от бордюра право пред велосипедиста, който едва не загуби равновесие, а тя падна назад и изпищя.