Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Нямам нищо против, ако знам за какво е.

Сам се замисли, мълчеше. Накрая каза:

— Не мога да ти кажа. Не е честно да те забърквам в това. Някой иска дневника на Кърстен и няма да се откаже, докато не го получи. Затова ми откраднаха чантата и затова са се навъртали тук през деня. Май трябва да замина за няколко дни. Ако не съм тук, ще те оставят на мира.

— Кои са тези хора? И защо трябва да заминаваш?

— Скоро ще се върна. Не се бой.

— Къде отиваш?

— Не знам.

— Знаеш.

— Добре де, но няма да ти кажа. Трябва да се справя с това сама, Над.

— Не мога ли да ти помогна?

— Не. Всъщност може и да можеш. — Сам внезапно се обърна към нея и погледът й накара Надира отново да се уплаши, но по различен начин. — Над, искам да ми обещаеш нещо.

— Добре. Каквото кажеш.

— Обещай ми, че ако нещо се случи с мен, дори ако прилича на нещастен случай — или на самоубийство, — няма да го приемеш. Няма да им позволиш да се измъкнат с тази лъжа, не и с мен.

— О, Сам! Кажи ми какво става!

— Ще ти кажа. Обещавам. Но не сега. Трябва да остана сама за малко.

Надира се сети, че Сам вече е взела решение. Но не можеше да спре да й задава въпроси. Сам настоя да се поупражняват и каза, че щяла да се върне за урока при Григори другата седмица и че все пак ще се явяват на „Фробишър“ през ноември, но Надира чувстваше, че приятелката й се отдръпва от нея. И не можеше да направи нищо, за да я задържи.

Линда искаше да е мила. Това лято беше тежко за всички — смъртта на Кърстен, погребението и после разследването, — но все пак най-тежко беше за Сам. Така че когато тя се обади и каза, че идва със следобедния влак, Линда разбра, че Дейви ще зареже всичко, за да я посрещне на гарата, и ще я остави сама да оправи спалните, Луи трябваше да се премести при Нейтън и тя се опитваше да превърне стаята, на Луи в прилична стая за гости, въпреки че по стените имаше плакати на герои от анимационни филми и Бритни Спиърс, а под леглото — кашони с лего. Да не говорим за всепроникващата миризма на потни маратонки, която съпровожда подрастващите момчета навсякъде по света.

Тя пръсна люляков ароматизатор от прага на стаята. Частичен успех — вече бяха потни маратонки в люлякова градина. Е, много съжаляваше, ако това не беше по вкуса на Сам, но нравеше каквото можеше, а и тя все пак не ги беше предупредила. Типично за нея очакваше всички да хукнат и да си счупят краката само защото е рошила да ги удостои с честта да ги посети за първи път от повече от година, като се изключи вечерта преди разследването, разбира се, но тя не се броеше, защото тогава просто се налагаше да остане с тях.

Сам още не беше дошла, а Линда вече се чувстваше раздразнена и наежена, в главата й се въртяха части от караници. А и защо беше тази тайнственост? По телефона Сам беше казала, че трябвало да се скрие от някакво гадже — вероятно бивше, — което й досаждало. Не че чак я преследвало, но това беше идеята.

— Не казвай на никого, че съм тук — каза на баща си по телефона. — Просто трябва да изчезна от Лондон за малко.

Линда преглътна насмешката си, когато Дейви затвори телефона и й повтори думите на Сам. При Сам всичко трябваше да е драматично. Точно като при майка й, въпреки че Дейви не щеше да чуе и дума срещу коя да е от двете. Кърстен беше зарязала Дейви, беше си обрала парцалките и го беше оставила сам да отглежда малкото момиченце. Въпреки че майка му беше жива и му помагаше в началото, тъкмо Линда беше внесла дългоочакван полъх нормалност в живота им; но често се питаше дали осъзнават какво е направила за тях.

Когато почна да излиза с Дейви, изпитваше съжаление към бедното малко тъмнокосо момиченце, останало без майка, и искаше да даде на Сам това, от което беше сигурна, че има нужда. Единственият проблем беше, че Сам бързо даде ясно да се разбере, че според нея не й липсва нищо. Ако я слушаше човек, би казал, че животът й в Менверен е бил като на принцеса, докато не се е появила Линда.

— Ще го разбере — казваше й Дейви. — Дай и малко време.

Но това не беше вярно. А после, когато първо се роди Нейтън, а после Луи, Линда спря да се тормози със Сам. Вече имаше свое семейство, за което да се грижи.

Когато Сам замина да живее с Раф и Кърстен в Лондон, Линда въздъхна от облекчение. Беше направила всичко по силите си, нека сега някой друг поемеше момичето. С Дейви и момчетата най-сетне бяха истинско семейство.

А ето че сега тя пак идваше, слизаше от колата на Дейви, а той се хилеше като идиот, ужасно доволен, че ги е удостоила с присъствието си. Момчетата бяха същите — отнасяха се с нея като с кралска особа, — а какво беше направила Сам за тях?