Джоана Хайнс - Птицата убийца

Линда слезе по стълбите и надяна приветлива усмивка, докато Сам влизаше през кухненската врата, а Нейтън и Луи се състезаваха за вниманието й. После влезе Дейви, носеше раницата й и челото й. Изглеждаше щастлив както никога.

— Здравей, Сам — каза Линда.

— Здрасти, Линда. Как си?

— Ами, добре. Работя в…

Но Луи я прекъсна:

— Вече свиря в оркестъра, Сам. На тромпет.

— Това е чудесно, Луи! — каза Сам и се усмихна на брат си така, както никога не се беше усмихвала на Линда. — Трябва да направим някой дует.

— Ще сложа чайника — каза Линда. В суматохата даже не знаеше дали някой я е чул. Беше почнала да казва на Сам за новата си работа в лечебницата, три сутрини седмично. Работеше само от няколко месеца, но вече беше овладяла компютърната система и се учеше да пресява спешните повиквания. Но никой не се интересуваше от това, разбира се. В крайна сметка беше просто административна работа. Нищо толкова бляскаво като да свириш на чело или да пишеш стихове, за които никой не е чувал. Обикновена полезна работа, която докарва редовни пари и ти връща увереността, че може да си нещо повече от съпруга и майка. Искаше единствено да я оценят.

— Благодаря — каза Сам, без да вдига поглед, когато Линда сложи чая на масата. — Татко каза ли ти, че не искам никой да знае, че ще съм тук няколко дни?

— Каза ми. Каза, че било нещо с някакво досадно гадже.

— Точно така.

Линда чакаше. Мисълта, че могат да поговорят за това по женски, беше приятна. Линда щеше да й даде майчински съвет, а Сам да й благодари. Да-да, а в Корнуол нямаше да вали от юни до септември и тя щеше да сваля по две кила седмично и никога да не ги качва пак!

— Утре на Сам ще й трябва колата — каза Дейви и се усмихна щастливо на дъщеря си. — Иска да види няколко души.

— Но аз трябва да отида на работа.

— Ще те закарам — каза Дейви, без да се замисли. — А Сам ще те вземе на връщане. Ще го измислим някак. Става ли, Линда?

— Става — каза тя.

И си помисли: „Не става, изобщо не става“. Но знаеше, че трябва да си държи устата затворена.

По всяко друго време това пътуване би било удоволствие. Сам беше минавала по тесните пътища в тази част на Корнуол стотици пъти и през всички сезони. Познаващо ги зиме, когато живите плетове бяха голи и обрулени от виелиците, и пролет, когато стръмните брегове бяха опръскани с бледите звездици на игликите. През май синчецът растеше нагъсто сред розовото плюскавиче, а после големите бели чадърчета на дивия керевиз се извиваха изящно и падаха по пътя. Но септември беше най-красиво, когато цветята и тревите бяха окосени и брегът беше с бледия цвят на сено, с нови стръкове папрат, появили се сред сините точици на самогризката, когато летовниците си бяха заминали и пътищата отново бяха проходими, а слънцето грееше по-слабо и първите листа на кленовете капеха по асфалта.

Кърстен винаги го наричаше Корнуолското шоу на колела. Имаше едно стихотворение за това в ранния си сборник „Самфир“.

През последните няколко дни Сам се чувстваше, все едно скача от едно нещо на друго като някакъв шизофреник. В кухнята в Менверен на закуска без усилие беше влязла в коловоза на стария си живот — Нейтън изяде огромна купа зърнена закуска, а Луи не хапна нищо, Линда се пенеше, а радио Корнуол приятно бърбореше за дребни ремонти по пътищата и събиране на средства за Британския легион. А сега — изведнъж — отново беше сама в свят, където убийците бяха невидими за всички, освен за нея.

Полуитик беше голямо село на миля навътре в сушата от Гъл Котидж. Имаше църква, поща и фурна. Повечето стари къщи в центъра бяха купени от пришълци, а корнуолците живееха в модерни жилища по страните на долината. Сам спря близо до мемориала и пресече към тясната къща с тераса, в която през последните дванайсет години живееше приятелката на майка й Джуди Сондърс.

Почука. Всички прозорци бяха затворени. След като почука няколко пъти и надникна през прозорците, от съседната къща излезе една стара дама с мила и леко снизходителна усмивка на пенсионирана учителка, каквато си беше.

— Можеш да чукаш колкото ти душа иска — каза с тихо задоволство. — Джуди замина.

— Къде?

— Не каза.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Може би днес. Може след няколко дни. Дори след седмица. Каза, че… — Възрастната жена сбърчи лице, все едно се мъчеше да си спомни точните думи на Джуди, — че щяла да кара по слух.

— Знаете ли номера на мобилния й телефон?

— Кое, миличка?

— Няма значение.