Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Може би.

Между тях се беше издигнала невидима преграда. Възможно беше Ан да се чувства по някакъв начин виновна за смъртта на Кърстен — все пак тя беше най-близката съседка. Дали не беше пропуснала признаците? Можело ли е да направи нещо?

Последната част от пътя премина в мълчание. Завиха и отвориха вратата към нивата, което браносваше Боб Уърн. Ан му махна, тракторът направи широк завой и спря на десетина метра от тях. Боб изключи двигателя и слезе от кабината.

Беше към петдесетте и накуцваше заради неразбирателство с една новоотелена крава преди години. Беше със сплескана шапка и карирана риза, очите му бяха обрамчени с бръчици от годините работа на открито при всякакви метеорологични условия.

Той се усмихна.

— Здравей, Сам. Какво те води насам?

Сам беше благодарна за директността му.

— Опитвам се да разбера кой е ходил в Гъл Котидж скоро след смъртта на майка ми.

Боб Уърн хвърли поглед на жена си и после каза:

— Нали баща ти намери тялото?

— Преди това. По-рано сутринта. Видели са някой друг.

— Ами… — Той бутна шапката на темето си и се почеса по главата. — Гъл Котидж е до крайбрежната пътека. Минават всякакви, особено през лятото. Не можеш им хвана края.

— Но може да забележиш някого с кола.

— Да, можеш.

— Особено някой, който се вижда, че не е тукашен. Може би от Лондон.

— Да. Вярно е.

— И особено ако кара лъскава кола. Ти Ви Ар например.

— Да — замислено каза Боб Уърн. — Сигурно би си го спомнил човек.

— Значи сте видели някого край Гъл Котидж рано сутринта, преди баща ми да иде там?

— Не съм казвал такова нещо, Сам.

— Но…

— Накъде биеш?

Сам си пое дълбоко дъх, за да се овладее.

— Просто се опитвам да науча истината за това, което се е случило.

— Аха, истината. Тя, истината, е хлъзгаво нещо. Нали имаше разследване, за да я открият, любов моя?

— Да, но официалната версия невинаги е вярната. Знаете го.

Боб Уърн я погледна напрегнато.

— Знаеш какво казват, Сам — че човек не бива да дърпа дявола за опашката. Понякога…

— Майка ми не е дявол! — избухна Сам. — И няма да спра, преди да разбера какво й се е случило.

Боб хвърли на жена си поглед, който все едно й казваше да разкара тая истерична фуста, и се обърна към трактора. Докато се отдалечаваше, каза:

— Съжалявам, Сам. Не мога да ти помогна. По-добре да се залавяме за работа.

— Все пак благодаря — каза Сам, но той запали двигателя и не беше сигурна, че я е чул.

Докато вървяха нагоре по пътеката, Сам каза:

— Нали щяхте да му казвате нещо?

— Ще му кажа на обед.

— Видял е някого, нали?

— Може и да е видял. Но знаеш как е. Трудно е да си сигурен за дати и за време. Съжалявам, Сам, съжалявам за всичко. Сигурно ти е било много тежко.

— Все още ми е много тежко.

Чак когато Сам се качи в колата и включи двигателя, Ан се почувства достатъчно сигурна, за да се наведе и да каже:

— Това, което е направила майка ти, сигурно е било импулс. Не го е мислела. Може би е най-добре да гледаш на това така.

— Защо го казвате?

Ан въздъхна.

— Ами, виж сега. Сутринта, когато умря, дойде да си купи яйца. Каза, че искала да има пресни яйца, когато дойдеш на гости. Изглеждаше щастлива. Очакваше го с нетърпение, разбираш ли? Така че трябва да е било импулс — как му викат? — „равновесието на ума й е било нарушено“. Така мисля. Не е била на себе си. Трагедия, просто трагедия.

— Да — каза Сам.

Трагедия — единственият факт около смъртта на майка й, който никога не беше подлаган под съмнение.

— Благодаря ви. Не, това е абсолютно чудесно. Вие сте толкова услужлива. — Когато Раф решеше, гласът му се точеше като мед. Беше го пробвал с Кърстен, но тя му се беше присмяла и го беше замерила с нещо. С пантоф? Възглавница? И му беше казала да не е такъв надут дърт лицемер, а той също се беше разсмял и после… „Забрави за Кърстен!“ Сега Сам беше важна. Той любезно прекъсна нервния глас в слушалката. — Толкова съжалявам да науча, че има проблеми с гаджето си. Не, не ми е казвала нищо за това. Щях да опитам да й помогна, ако знаех. Да, предайте й поздрави от мен. Надявам се да си почине добре при вас с Дейви. Има нужда. Да, да, просто проверявах дали е добре. Благодаря. Да, и на вас. Довиждане.

Замислено затвори телефона. Трябваше да запомни никога да не поверява на Линда Бозуин никакви тайни — не че имаше вероятност да го направи, — тя беше толкова недискретна, че би трябвало да работи за правителството.

Сега поне знаеше къде е Сам.