Джоана Хайнс - Птицата убийца

Спря за малко, дишаше тежко.

Стига вече. Трябваше незабавно да направи нещо. Да намери начин веднага да се свърже с нея. „Сам в никакъв случай не бива да пострада заради това“ — беше казал Раф. Какво точно имаше предвид? И защо, по дяволите, тя беше решила да си изключи телефона тъкмо сега? Може би даваше концерт или свиреше на улицата. Сигурно щеше да го включи пак след около час. А той щеше да опита пак, както го посъветва гласът на оператора.

Не беше в настроение да чака.

Би отишъл у тях, но не знаеше адреса. Кой можеше да го има? Очевидно Раф, но Раф не знаеше, че те със Сам се познават, така че как щеше да му поиска адреса?

Лола. Все още пазеше номера на мобилния й. Но докато го търсеше в списъка на телефона си, спря. Беше възможно, съвсем възможно, Лола да беше човекът, с когото Раф бе говорил по телефона, човекът, на когото беше казал да не наранява Сам.

„Я се съвземи — каза си презрително. — Познаваш Лола — не много добре, но достатъчно. Има си лоши черти, но не е от типа жени, които нараняват околните, да не говорим… да не говорим да ги убиват“.

Спря. Мислеше.

Наставникът му, човекът, когото бе избрал да го води през заплетения лабиринт на правото, току-що беше казал на някакъв непознат, че не иска Сам да пострада. И като че ли не говореше за емоционална болка. Сам пък вярваше, че майка й е била убита и че Раф знае повече, отколкото казва. Ако беше права, имаше сериозен шанс неговият наставник да е съучастник в убийство.

— По дяволите! — изруга. Добре дошъл в света, където нищо не е такова, каквото изглежда.

Светът, в който Сам от месеци живееше сама, без никой да й вярна. Изобщо не можеше да си представи колко тежко й е било, какво е било да слуша разследването, заключило, че смъртта на майка й е самоубийство. Нищо чудно, че й беше толкова къс фитилът.

Тръгна към кантората, после свърна по друга пряка и набра Лола. Тя вдигна след няколко иззвънявания.

— Лола, здрасти. Как си? Мик се обажда. Мик Брейди. Дойдох с теб у вас след партито у Фейлърс, сещаш ли се?

— Да. Здрасти. Помня те. — Изглежда, се радваше да го чуе. Хубаво. Но беше и предпазлива — това не беше толкова хубаво.

— Виж, изникна нещо и… онзи ден се сблъсках с доведената дъщеря на Раф… знам, голямо съвпадение, нали? Тя свири на чело, нали? Ами, имам един познат, който може да й помогне, и искам да й дам координатите му. Да, имам й мобилния, но съм в южната част на Лондон и реших, че просто мога да ида до тях.

— Мисля, че живее някъде в Клапам — каза Лола. Май беше отегчена от насоката на разговора. Или отегчението беше фасада, която криеше нежеланието й да му помогне.

— Имаш ли й адреса?

— Не. Питай Раф, той ще ти го каже.

— В момента е много зает.

Тя изпухтя нетърпеливо, все едно Раф винаги беше много зает, когато имаха нужда от него.

— Ами значи ще трябва да почакаш. Едва ли е толкова спешно. И аз не го знам.

— Добре. Извинявай за безпокойството. И благодаря… — „Макар да няма за какво“, помисли си ядосано и приключи разговора. Раф беше последният, когото искаше да пита.

Когато се върна в кантората, Корина пръскаше лицето и шията си с минерална вода „Евиан“.

— Направо се сварих — каза му тя. — А и на теб май ще ти дойде добре. — И услужливо пръсна хладния спрей към бузите му.

— Благодаря — каза той. — Случайно да знаеш адреса на Сам?

— Кой Сам?

— Доведената дъщеря на Раф.

— О, Сам Бозуин. Горкото момиче. Живее в Батърси. Не, в Пекам. А може би в Камбъруел. Съжалявам, май не ти помагам особено. Не съм много наясно с районите. Всичко отвъд реката ми е като в мъгла. По-добре питай господин Хаус.

— Нямаш ли го записан някъде?

Корина поклати глава и каза:

— Господин Хаус обаче още е тук. Той ще ти го каже.

— Не исках да го притеснявам — каза Мик.

Зад него прозвуча глух глас.

— Какво трябва да кажа? И откога имаш скрупули да ме притесняваш?

Раф бе влязъл в приемната. Изглеждаше уморен, лицето му беше изопнато и измъчено, но пък много хора изглеждаха така след дългия ден в неспирната жега.

Мик се поколеба, но Корина го изпревари и каза:

— Господин Брейди искаше адреса на доведената ви дъщеря. Казах му да попита вас.

— На Сам? Не знаех, че се познавате. — Дори да беше изненадан от искането на Мик, Раф не го показа с нищо.

— Запознахме се преди две седмици — каза Мик. — На едно парти.

— Сериозно? Не си ми казвал. Не бих предположил, че ходите на едни и същи моста. Тя обикновено се мотае само с музиканти.

— Дори лишените от слух имат познати.