Джоана Хайнс - Птицата убийца

Докато отклоняваше въпросите му, Сам се опита да звънне на Джуди Сондърс в Полуитик, за да я попита дали може да остане няколко дни, но както и преди това, й отговаряше телефонният секретар. След смъртта на Кърстен Джуди бе отменила всички резервации за Гъл Котидж и Сам беше сигурна, че няма да възрази, ако пренощува там една-две нощи. А може би повече.

Нямаше планове. Отсега нататък щеше да й се наложи да действа по слух — не особено добра метафора за челистка, която вече не чува музиката. Щеше да й се наложи да се простира според чергата си — каквото и да значеше това.

По пътя каза на шофьора да спре до супермаркета и купи мляко, хляб и някои други неща, но не знаеше колко дълго ще остане. Трябваше да намери място, където никой нямаше да я търси и където никой от близките й да не е достатъчно близко, за да пострада.

Съобщенията от Мик за кратко я бяха изкушили да наруши самоналоженото си мълчание. „На твоя страна съм — казваше. — Вярвам ти и искам да ти помогна“. Де да беше сигурна, че може да му вярва. Възможно беше промяната в мнението му да е искрена, но пък не беше ли прекалено удобно? Все пак той работеше за Раф, а нали стажантите се стараят да научат занаята. Раф може да го бе убедил да поеме някои извънредни задължения. По-добре беше да действа сама.

Слънцето вече се беше скрило зад вилата. Сам хапна сардини направо от консервата и си направи чай, после седна ни прага и свири на челото във вечерния здрач. Двама туристи, които минаваха по крайбрежния път зад вилата, спряха и се заслушаха, лицата им грееха. Неочаквана комбинация от музика, красива гледка и сумрак.

— Никога няма да забравим тази вечер — казаха, преди да продължат по пътя си. Сам обаче знаеше, че това не е истинско свирене. Все още не чуваше музиката в себе си, както не чуваше и гласа на Кърстен.

Накрая не можеше да отлага повече — трябваше отиде до тоалетната. Да влезе там, където бе умряла майка й.

Бавно се качи по стълбите; искаше й се да беше дошла, докато вилата още беше огряна от слънцето. Никога досега не беше идвала сама в Гъл Котидж. Идваше доста често, докато живееше в Менверен, а Кърстен почти всяка година пристигаше за около месец — обикновено през май или юни.

На площадката спря. Беше съвсем тихо. Кърстен веднъж й бе казала, че къщите са като чужди градове, че никога не ти се разкриват напълно, докато не постоиш в тях сам. Сега, когато се чуваше единствено шумът на вълните под къщата, Сам разбра какво бе искала да каже майка й.

Тръгна по коридора между двете спални към банята. Гърдите й се стегнаха. Малкото прозорче на банята беше почти до пода, под стрехата, гледаше към далечните ниви на семейство Уърн.

Тъмно ли е било през онази лятна вечер, когато майка й беше напълнила ваната?

Сам спря на прага на банята. Нямаше сили и кураж да влезе. Във въображението й се въртяха картини, които беше блокирала месеци наред.

Кърстен пуска водата във ваната. Кърстен взима радиото от спалнята, където е включено, и го донася в банята. Сложила е разклонител, за да стигне кабелът.

Съблича се и влиза вън водата.

Лежи отпусната. Дали е сама във вилата? Или някой, на когото вярва, се качва по стълбите?

Някой, който застава там, където сега стои Сам.

Някой, който взима радиото и прави крачка напред по износения линолеум.

Кърстен тръгва да излиза от банята. Посяга към хавлията си. Но не достатъчно бързо.

Радиото литва във въздуха и Кърстен изпищява.

Птицата убийца е прекалено бърза.

Но кой? Кого е видяла Кърстен, докато електричеството е преминавало през тялото, за да спре сърцето й?

Сам се насили да влезе, седна на чинията и погледна към вратата; почти й се стори, че там има някой. Смътен силует. Не можеше да разбере кой е…

Сам легна да спи на дивана — не можеше да спи горе, достатъчно ужасно беше, че й се бе наложило да използва банята. Заслуша се в шума на морето, който се носеше през отворения прозорец. Дневникът на майка й беше под възглавницата. Не можеше да заспи — само се унасяше във видения за насилие и смърт.

Събудиха я слънцето, птичките и увереността, че трябва да действа, да направи нещо, каквото и да е, за да намери изход от тази ситуация. Стана, излезе и отиде до ръба на скалата. Почти до него — обзе я старият страх от височини. Но планът, на който се беше решила, я плашеше повече и от световъртежа. Налудничаво ли беше? Да, но в момента беше най-доброто, което бе успяла да измисли.

Трябваше да разбере кой е убил майка й. Ако нямаше друг начин, значи трябваше да го уплаши, за да го накара да се издаде.