Джоана Хайнс - Птицата убийца

Върна се в къщата и седна на разклатената маса, където майка й сигурно беше работила всеки ден, докато беше живяла в Гъл Котидж. Първо написа писмо до Тревър Клей. После го преписа до Мик Брейди и до баща си, а после написа съкратена версия на Григори, учителя си, и на Надира. Ако с нея се случеше нещо, някой „нещастен случай“ или „явно самоубийство“, все някой от тях щеше да повярва на писмото й. Не че имаше намерение да позволи да й се случи нещо. Във вилата нямаше нито пликове, нито марки. Трябваше да купи от селото.

Извади телефона от чантата си, гледа го няколко секунди, после набра Лола — все трябваше да започне отнякъде. Докато слушаше сигнала, си пое дъх, готова да заговори, и усети същото замайване, което чувстваше, когато, за да се пребори със страха си от височини, се качваше на най-високия трамплин на уроците по плуване в училище. Надяваше се да й отговори секретар, но Лола вдигна на второто позвъняване.

— Лола, Сам се обажда. — Приближаваше се до ръба на трамплина.

— Да? — Тонът на Лола подсказваше, че Сам е сто пъти по-безинтересна от пиленето на ноктите на краката й.

— Лола, просто исках да ти кажа нещо. — Навеждаше се през ръба, поглеждаше надолу, далеч под нея водата я очакваше. — Намерих стихотворението. „Птицата убийца“. — Хвърли се. — Знам кой е убил майка ми.

Водата студенееше по лицето й. Беше го направила.

В слушалката настъпи кратко мълчание. После Лола каза:

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Чу ме. — И преди се беше съмнявала в интелектуалните способности на Лола. — Знам кой е убил майка ми. Намерих стихотворението.

Затвори, преди Лола да успее да каже нещо.

После звънна на мобилния на Раф. Също като с гмуркането и това ставаше по-лесно с повече практика. Този път имаше късмет. Раф сигурно беше в съда или на среща, защото се включи гласовата му поща и тя му остави съобщение. Същото: че е намерила изчезналото стихотворение „Птицата убийца“. Че знае кой е убил майка й.

Докато набираше телефона в Уордли, в нея се надигна вълнение. Край с патовото положение. Сега вече нещо трябваше да се случи. Телефонът иззвъня седем пъти, преди Джони да вдигне.

— Сам! Колко се радвам да те чуя! — Звучеше почти нормално и толкова приятелски, че Сам трябваше да си напомни, че този човек се беше промъкнал в стаята й посред нощ, за да открадне дневника на майка й. И после беше излъгал за това.

— Джони, намерих стихотворението на майка ми. „Птицата убийца“. Знам как е умряла.

Последва пауза. После Джони каза:

— Сам, къде си? Добре ли си? — Стори й се искрено загрижен. От друга страна, той беше специалист да се преструва на загрижен — все пак имаше години опит с Мириам.

— Добре съм, благодаря. И съм в Гъл Котидж.

— Сама ли си?

Тя се напрегна. Защо искаше да знае? После попита:

— Мога ли да говоря с Мириам, ако обичаш?

— Да, разбира се… чакай малко. Ей сега ще й занеса телефона. Какво правиш в Гъл Котидж? Искаш ли да дойдеш у нас? — Гласът му стана по-тих, но все още се чуваше ясно, когато даде слушалката на жена си. — Мири, Сам е. Иска да говори с теб. Нещо за смъртта на Кърстен. Виж дали няма да я убедиш да дойде за малко. Сигурен съм, че не е добре да остава сама.

После се обади Мириам, с глас, който казваше „моля те, недей да ме тревожиш, нали знаеш, че не ми е добре“.

— Сам? Какво е станало?

— Здравей, Мириам. — Сам автоматично заговори пресилено бодро, както човек говори с инвалиди. — Просто исках да ти кажа, че намерих онова стихотворение на майка ми. „Птицата убийца“. Знам как е умряла.

Дали си въобразяваше, или гласът на Мириам стана мъничко по-задъхан?

— Къде го намери?

— Намерих го. Това е важното. Знам.

И затвори.

Набра телефона на Даяна, повече, за да блокира входящите повиквания, отколкото, защото си мислеше, че майката на Раф може да е замесена в смъртта на Кърстен. Но пък беше добре да прозвъни всички от списъка.

Даяна вдигна почти веднага.

— Добро утро? Вие новият шофьор ли сте? — Говореше малко немощно, но изключително официално.

— Здравей, Даяна. Сам Бозуин се обажда.

Кратка пауза.

— Сам. Да. Ти ще можеш ли да ме закараш?

— Аз съм в Гъл Котидж.

По-дълга пауза, после Даяна каза предпазливо:

— Днес ми е ден за бридж. Два пъти в седмицата, точно като по часовник. Но Крейг си счупи ръката. Много неприятно.

— О, съжалявам. — Сам се насили да бъде нелюбезна и каза: — Намерих стихотворението на майка. „Птицата убийца“. Знам как е умряла.

— Днес е ред да играем у Емили. Всички знаем как умря Кърстен, Сам. Ти не беше ли на следствието?