Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Ами аз… е, „Морски ветрогон“ наистина е хубаво, но…

— Каза, че трябвало да те пита за него. Не знам защо. Винаги съм мислила, че ти си по музиката.

— Казала ти е, че иска да ме пита?

— Да. Изглежда, мислеше, че някой може да се обиди. Не разбрах защо, но сигурно си е имала причини. Бедната Кърстен. — Изведнъж лицето й омекна. — Наистина ми липсва.

Преди пет минути думите на Джуди щяха да разчувстват Сам. Но сега, изведнъж, залогът беше невъзможно висок. Сам се поколеба. После небрежно, все едно това беше най-нормалният въпрос на света, попита:

— Случайно да имаш копие? С Тревър мислим, че е възможно да има и друга версия и не сме сигурни…

— Разбира се — каза Джуди. — Донесе ми го няколко дни преди да умре.

Сърцето на Сам биеше като лудо.

— Може ли да го видя?

— Тук някъде е.

Джуди се извърна и посегна към куп хартии на тежката дъбова масичка. Отмести няколко стари вестници и извади една жълта папка. Вътре имаше напечатани страници. И когато Джуди ги извади, Сам видя спретнатото заглавие на първата страница — „Птицата убийца“.

Сам седеше на покрития с трева склон на хълма над пропастта. Отдясно и малко по-надолу виждаше покрива на Гъл Котидж, единствената сграда наоколо. Морето се простираше отпред, сребристосиньо, пресичано от тъмните ивици на студените течения. Край скалите плаваха няколко рибарски лодки. Шамандури бележеха къде са спуснали кошовете за омари. Над нея се рееха и крещяха чайки. Няколко пешеходци се катереха един по един към вилата, следваха неразличимите очертания на крайбрежната пътека. Въздухът беше лепкав и горещ.

У Джуди беше преписала стихотворението на ръка. Винаги носеше дневника със себе си. Сега, седнала под топлите лъчи на слънцето, за първи път имаше и двете. Ядеше сладки и препрочиташе стихотворението. Вече беше започнала да запомня наизуст някои откъси, особено фразите, които разпознаваше от дневника като мисли към стихотворението, докато се беше оформяло в ума на майка й. Колкото й да ги препрочиташе, последните стихове носеха смъртоносен удар.

Първите четири строфи описваха битката между дрозда и гущера, която бяха наблюдавали в запуснатата градина в Уордли. Думите връщаха шока от борбата на живот и смърт. Тя си спомни как клюнът на дрозда мушкаше и раздираше, помнеше и все по-отчаяните опити на гущера да се защити. По-лошо — стихотворението я накара да си спомни съучастничеството си в това убийство. Беше искала да се намеси, но Кърстен я беше спряла. „Така е в природата. Случва се непрекъснато. С тази разлика, че този път го видяхме“.

И тя го бе приела и беше останала да гледа.

Истинските изненади идваха в петата строфа:

Рибарските лодки се отдалечаваха, вдигнали кошовете. На запад се събираха големи купести облаци, на места морето беше черно. Седнала със свити колене, Сам се любуваше на гледката, някак изненадана, че е същата като сутринта, когато бе тръгнала за Полуитик. Беше й леко, все едно се носеше. През последния час се бяха променили цели светове.

Птицата убийца вече имаше лице. Възрастно гордо лице. Лицето на Даяна.

Трябваше да е тя.

Кракът на педала, когато беше убит Антъни с тънките гущерски крайници, беше нейният. И огънят беше убил съпруга на Даяна — това също очевидно не беше нещастен случай. Стихотворението на Кърстен даваше ясно да се разбере, че Даяна е убила два пъти. Собствената й смърт означаваше, че е убила и трети път. Тази птица убийца не грешеше.

И Раф я беше прикрил. Какъв избор бе имал? Не би могъл да предаде родната си майка, нали?

Към Гъл Котидж идваше някой. Джуди Сондърс. Какво ли искаше? Нищо в думите й сутринта не показваше, че тя осъзнава важността на стихотворението. Възможно бе обаче Сам да не беше успяла да скрие вълнението си и Джуди да се беше досетила, че се крои нещо. Сам се отпусна сред папратите и високата трева — точно сега не й се занимаваше с Джуди.

Трябваше да действа, и то бързо. Щом видя, че Джуди тръгва към селото, включи мобилния си телефон. Той я уведоми, че има девет пропуснати повиквания и че пощенската й кутия е препълнена. Набра Тревър. Той вдигна моментално: