Джоана Хайнс - Птицата убийца

Той я хвана за ръка и седна до нея на дивана. Докато слушаше историята за двете объркани и уплашени дечица, го изпълни непреодолимото желание да й помогне, представяше си какво е преживяла в деня, когато баща й е бил убит.

— Бедничката ми — каза и я прегърна. Питаше се защо не му го е разказала преди.

— Не исках да те товаря с това — каза тя с разтреперан глас. — С Раф живяхме с тази тайна толкова време… — Той почти й вярваше.

Съчувствието обаче се превърна в неверие, а после в отвращение, когато тя стигна до смъртта на Антъни. Брат му е бил убит? Джони стана и я остави да седи на дивана сама и скована. Тя трепереше неудържимо, но да я прегърне сега беше все едно да пъхне ръка в буркан с тарантули. Някъде — далеч, в по-нормален свят — един от работниците си подсвиркваше „Ке сара, ке сара“.

— Даяна е убила брат ми?! — Той почти се задави. — И ти си я прикрила ?!

Мириам го гледаше с големите си безизразни очи, опитваше се да спечели съчувствието му, но той вече възприемаше само част от думите й. Тя искаше разбиране и прошка. Но най-лошото — искаше уверение, че той я обича. А той не можеше да се преструва повече. Нуждата й го задушаваше. Заслепяваше го. Зависимостта й беше замъглявала ума му твърде дълго, но сега мъглата се беше разсеяла, той си спомни… и се отврати. Кърстен беше знаела.

Мислите му полетяха към последната им среща, когато беше отишъл да я види през март в наетия й апартамент в снежния Кънектикът. Бяха говорили както обикновено, леко и приятелски. И този следобед във временното си жилище, докато късният зимен сняг се стелеше тежко на земята навън, тя му беше доверила историята на проваления си брак.

Не го беше планирала.

— Това е между мен и Раф — каза.

— Но ти още го обичаш?

— Винаги ще обичам Раф.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не се ли досещаш, Джони? Никога ли не си се чудил за Даяна?

— За Даяна ли?

— Сигурно си подозирал нещо. Не си ли се чудил за нещастния случай с Антъни?

— За какво говориш?

И тя му разказа теорията си за Даяна. Не бяха нужни много думи, за да преобърнат света с главата надолу.

— Виж — каза тя с крива усмивка, — това не е типичното оплакване на снаха от свекърва й. Не са много жените, които откриват, че свекървата им е убийца.

Джони беше смаян. Смаян от това, което му казваше, и още повече от лековатия й тон. Но черният й хумор вероятно беше единственото, което я беше крепило през изминалите месеци.

Даяна била причината бракът й да се разбие в скалите. Кърстен каза на Джони, че се била досетила по-рано от една-две забележки, които се изплъзнали на Раф, от бълнуването му в някакъв кошмар, от недоизказаните думи и мълчанието и от чувството, че в семейната им история има нещо гнило, че смъртта на баща му не е била нещастен случай, каквато беше официалната версия. Раф и Мириам бяха прикрили майка си с мълчанието си. Тогава и двамата били малки — Раф на шест, а Мириам на десет или единайсет — и Кърстен изпитваше единствено съчувствие към двете осиротели деца. В един ден бяха загубили и баща си, и дома си. Нямало е как да рискуват да изгубят и майка си.

— Бедничките — каза; седеше по турски на пода. — Нищо чудно, че са пораснали с такова изкривено чувство за морал. Нали знаеш, че човек си мисли, че това, което правят родителите му, е нормално? Освен това какво са можели да направят? Нямало е да я предадат. И знаеш ли, дори изпитах съчувствие към Даяна. Сигурно е било ужасно да живееш с насилник тогава, когато никой не е искал да чуе за това. Може дори да е било самозащита.

— Сигурна ли си, че го е направила? — попита Джони. — Може да е било нещастие.

Кърстен го изгледа със спокойния си ясен поглед, който беше такава неразделна част от нея.

— Бъди честен, Джони каза кротко. — И ти си имал същото чувство, нали?

— Ами… — Той се размърда неспокойно. — Понякога съм се чудил, но убийство… никога не съм си представял убийство.

— Не си ли?

— Стават нещастия — запелтечи той. Но още докато го казваше, си спомни стотици дребни странности, които беше забелязал между Мириам, майка й и брат и, стотици издайнически знаци, които беше предпочел да игнорира.

Кърстен сигурно отгатна какво си мисли.

— Все си повтарях, че смъртта на баща им може да е била нещастен случай — каза тихо. — Но след като умря брат ти, вече не можех да се залъгвам. Вечерта, когато се прибрахме, щях да се пръсна. Попитах го направо: „Какво стана днес, Раф?“. Дори тогава все още се надявах да съм си въобразила. Хората не блъскат други хора просто така. Не и в моя свят.