Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Сам, къде си?

Тя каза само:

— Имаш ли химикалка? Намерих „Птицата убийца“.

Тревър възкликна от радост, не го беше чувала да възкликва досега.

— Чудно! Чудно! Можеш ли да ми го пратиш? Това е фантастично! Не, прати ми го по мейла и ще го получа веднага. Господи, прекрасна новина! Къде го намери?

— Джуди Сондърс имаше копие.

Тревър изруга. Сам си представи как се бие по челото от яд.

— Разбира се! Защо не се сетих за нея? Няма значение. Пратих ръкописа преди два дни, но веднага ще се обадя на издателите. Това е страхотно!

— Тук нямам имейл, но ще ти пратя копие. Но за всеки случай… ами, за всеки случай, ако нещо се случи, дай да ти го продиктувам.

— Добре. Чакай… да му се не види, защо химикалките никога не пишат, когато ти трябват? А, тази пише. Добре, слушам.

Диктуването на стихотворението отне по-дълго, отколкото Сам очакваше, и телефонът й избибипка, за да й каже, че кредитът й свършва.

— Последните строфи… не ги видях през март.

— Точно за тях е искала да ме пита. Знаела е, че ще разбунят духовете. Искала е да е сигурна, че ще я подкрепя. Щях да го направя така или иначе.

— Да разбуни духовете? Какво значи това?

— Значи — внимателно почна Сам, — че майката на Раф е убила Антъни Джонс. — В слушалката се възцари смаяно мълчание. Сам продължи: — Даяна вероятно е убила и съпруга си. Пожарът не е бил нещастен случай. Поне Кърстен е мислела така. — Още смаяно мълчание. — Затова ти е казала, че стихотворението ще донесе неприятности. И затова са я убили. Даяна я е убила, та стихотворението да не види бял свят и тя да не влезе в затвора.

Тревър като че ли се разкашля; явно нямаше думи.

Сигурно щеше да му трябва време да свикне с новината, но Сам нямаше време да се прави на бавачка. Така че каза:

— Вече имаш стихотворението, това е важното. Ще ти звънна.

— Да, но…

— Извинявай, Тревър. Трябва да свършвам. — И затвори.

Без да обръща внимание на пропуснатите повиквания, веднага влезе в пощенската кутия. Имаше две съобщения от Мик — той все по-настойчиво я молеше да се свърже с него и повтаряше, че й вярвал. Преди два часа това щеше да означава много за нея, но сега — сега всичко се беше променило. Скоро всички щяха да й повярват. Тя му прати съобщение да й се обади и той го направи след по-малко от минута.

— Здрасти, Мик. Благодаря, че се обаждаш. Почти ми свърши кредитът и…

Той я прекъсна, думите му се заизсипваха една след друга:

— Дължа ти извинение, Сам. Чух как Раф говори по телефона. Ти си в опасност. Някой иска да…

— Да, знам. Знам даже и кой.

— Така ли?

И Сам му каза. Наложи се да обяснява доста и му прочете стихотворението два пъти, но той не беше толкова поразен като Тревър. Това, което беше чул от разговора на Раф по телефона, явно го беше подготвило.

— Леле — каза той, когато тя свърши. Реакцията му изглеждаше нормална. — Знаех си, че има нещо. Но майката на Раф… това е малко неочаквано.

Изведнъж Сам си го представи как се хили.

— Чакай, сетих се нещо. Смяташ ли, че Даяна караше колелото? Дърта обирджийка?

— Тя наистина е стара, Мик. И не е супержена. Може обаче да е бил шофьорът й, Крейг. А и тя има доста връзки, така че едва ли е било трудно да намери кой да й свърши мръсната работа.

— Какво ще правиш сега?

— Каквото е искала Кърстен естествено. Вече се погрижих стихотворението да бъде публикувано. Но това ще отнеме време. Мисля да го пусна в интернет, така че всеки, който иска, да може да го прочете. — Замисли се за миг, после добави: — Сега остава само да отида в полицията. — Сигурно и Кърстен би искала същото.

— Къде си, Сам? Ще дойда в полицията с теб. Не е зле да отидеш с адвокат. Само стихотворението може би няма да е достатъчно убедително. Мога да им повторя думите на Раф. Освен това Даяна вече знае, че си я разкрила, и сигурно те е взела на мушка.

— Знам. Но Гъл Котидж е на три часа с кола от Ексетър и на шест от Лондон. И съм сигурна, че никой от роднините на Даяна не живее наблизо. Ако отида в полицията веднага, мога да дам показания, преди някой да ме спре. Ще ти се обадя, като свърша.

— Наблизо няма ли някой, който да отиде с теб? Просто за всеки случай.

— Има — каза Сам и се зачуди как не се е сетила досега. — Ще помоля баща ми.

Сам беше толкова погълната от стихотворението и телефонните разговори, че не беше забелязала промяната в небето. Докато говореше с Тревър и Мик, облаците, които се бяха струпали на западния нос, бяха станали заплашително оловносиви и беше станало по-студено. Тя стана и тръгна надолу към Гъл Котидж. Тъмните облаци скриха слънцето.