Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Писмо?

— Всъщност по-скоро бележка. Ето я. Искаш ли да я прочетеш?

— Не особено. — Раф все още се опитваше да свикне с поредния обрат в живота си. — Предпочитам да ми кажеш лично.

— Да, май ти го дължа.

— Заради това, което стана, ли е?

— Ами да. Явно. Но и не. В смисъл че ако беше само защото майка ти е в затвора, щях да остана с теб. Не е и заради Мартин — той е просто оправдание, но не му казвай какво съм ти казала.

— А защо тогава?

Тя се поколеба, чудеше се дали да му пробута някое евтино извинение, после въздъхна и каза:

— През последните една-две седмици осъзнах нещо, което си мислех още отначало, но тогава нямаше толкова голямо значение. А сега има. Всъщност никога не съм била част от живота ти, Раф. Ти не ме допускаше. Никога не си говорил с мен за нищо важно.

— Вече говорихме за това. Обясних ти за майка ми. Как винаги сме я прикривали. Казах ти, че когато баща ми умря, бях прекалено малък, за да разбирам какво става. Вярвах на майка и вярвах на Мириам. Знаех, че се е случило нещо лошо, но го разбрах истински чак когато пораснах. Смъртта на Антъни беше нещастен случай. Тази на Кърстен приличаше на самоубийство. Мириам намери бележката. Щях да ти кажа за баща си, след време. Как е умрял. Никой не обича да говори за такива неща.

— Знам. — Лола продължаваше да си играе с косата си. — Проблемът е, Рафи, че не ти вярвам.

— Какво?

Тя вдигна рамене.

— Няма страшно. Няма да кажа на никого. Не че има много за казване. Просто предчувствие. Но през цялото време, докато ми разказваше за майка си, след като Мириам отиде в полицията, и изкарваше какво огромно признание било и така нататък, не ми изглеждаше вярно. Почувствах се по-далеч от теб от всякога. Мисля, че все още има много неща, които не ми казваш. Но вече няма значение. Аз продължавам с живота си.

— Разбирам.

— Не ми е лесно да го кажа, но мисля, че двамата просто се използвахме взаимно. В което няма лошо. Но свърши.

— Разбирам — повтори Раф. Чудеше се дали тя не иска той да отрече, да почне да я моли да остане. Знаеше, че ще е грубо да й покаже колко малко емоции изпитва, а не искаше да е груб. Лола беше прекрасно развлечение, когато се нуждаеше от такова, а сега беше избрала идеалния момент.

И двамата изпитаха облекчение, когато чуха пред къщата да спира кола.

— Това трябва да е Мартин — небрежно каза Лола.

— Нали не възразяваш, че няма да се запозная с него? — попита Раф. — Ще ми се обадиш къде си, нали? Ако си забравила нещо. И заради пощата и такива неща.

— Ще ти се обадя — каза тя.

Раф сложи ръце на раменете й и леко докосна бузата й със своята. Все едно докосваше непозната.

— Желая ти всичко добро, Раф. — Насмалко да се разплаче. Все пак явно беше привързана към него. На Раф му се искаше и той да може да изглежда така.

— Ще ми липсваш, Лола — каза той, всъщност се насили да го каже.

Тя не каза нищо. Може би знаеше, че и това е лъжа. Вероятно я беше подценявал още отначало. Имаше нужда тя да е семпла и ясна и беше отказал да види каквото и да било, което не отговаряше на тази фантазия.

Обърна се и влезе през дневната в кабинета си. Оттам почти не чу как входната врата се затвори. Шумът на потеглящата кола на Мартин пък беше неразличим в шума на останалите коли по улицата.

Но тишината в къщата, когато беше сам, наистина сам, беше дълбока по някакъв нов начин.

Отиде до бюрото си, отвори третото чекмедже и извади пистолета, който държеше там. Валтер. Беше му подарък от благодарен престъпник от миналото. Веднъж Кърстен го беше намерила и го попита дали толкова го е страх от крадци. Той се опита да се пошегува и каза нещо, в смисъл че бил параноик, и тя май му повярва. А може би беше разбрала, още тогава, че единственият, срещу когото смята някога да го насочи, е самият той. Това беше застраховка, като отровата в капсули, която дават на десантниците, преди да ги пуснат с парашут на вражеска територия. Той го прибра. Все още нямаше нужда от него, въпреки че вече усещаше във въздуха лека миризма на изгоряло.

В дъното на същото чекмедже, изпод кочан банкови нареждания, извади снимките на Кърстен в рамки — беше ги прибрал, когато Лола се нанесе да живее при него. Размести няколко неща по бюрото си и сложи снимките така, че да ги вижда. На едната Кърстен беше сама, усмихваше се с широката си усмивка, която го беше накарала да се влюби в нея. Следващата беше снимката, на която двамата бяха в ресторанта в Барселона — бяха отишли там за един уикенд малко след като започна връзката им. И снимката, която беше направила Мириам след сватбата им, снимка, на която и двамата изглеждаха доста абсурдно самодоволни. Като котки, които току-що са излочили млякото. Или като двама души, които са влюбени и смятат да останат заедно завинаги.