Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Знаеш, че не мога да се справя, ако не ми акомпанираш ти — каза й Сам, което си беше безсрамно изнудване, а после, все едно не я беше притиснала достатъчно, добави: — Стигнахме дотук заедно. Не можеш да ме изоставиш сега. — Мисълта, че нейните драми слагат край на мечтите на приятелката й, беше непоносима.

— О, така ли? — попита я Надира, наполовина развеселена, наполовина ядосана. — Както си тръгнала, защо просто не ми опреш пистолет в главата? — Но беше дошла в Лондон две седмици преди първите кръгове на „Фробишър“. Сам можеше да си представи какъв натиск от страна на семейството си й се е наложило да понесе, за да се върне в ужасния град, но сега, когато я погледна, лицето й грееше от ентусиазъм. Значи си беше струвало.

Дейви беше дошъл с колата от Корнуол предния ден — и не сам, а с Линда и момчетата. Предната вечер всички заедно бяха отишли в „Лондон Ай“, Надира и Мик също бяха с тях. Ядоха сладолед и гледаха как над Хампстед Хилс се изви буря. Истинско семейно излизане.

Единственият човек, когото Сам не очакваше да види на конкурса, беше Джуди Сондърс, но ето я и нея, изглеждаше както винаги недоволна и тревожна, но все пак беше дошла да я подкрепи по свой начин. Джуди изкарваше доста пари от ролята си на пазителка на изчезналото стихотворение. Даваше интервюта, а Сам я беше чула, когато се събраха в бара след кръга за соло чело, да пита Тревър дали може да й намери агент, защото пишела книга за приятелството си с Кърстен.

Тревър го нямаше. Беше присъствал на първите два тура, но в последния момент се беше отказал с думите, че не можел да понесе толкова напрежение. Каза й, че ще изслуша записа после, когато резултатите от конкурса станат ясни. Както винаги, непосредственият опит беше нещо, което той предпочиташе да избягва.

Мик седеше далеч от останалите и някак встрани. Изглеждаше, все едно не мисли само за предстоящия концерт. Сам внимаваше да не срещне погледа му. Знаеше какво го разсейва и точно сега не искаше да мисли за това. Между тях се възцари хлад, след като тя предната вечер му каза, че Раф я е попитал дали има нещо против да дойде на финала на конкурса.

— И ти му каза, че нямаш нищо против?

— Казах, че ми е все едно.

— Как така нямаш нищо против? — Мик не можеше да повярва. — Как е възможно? След това, което направи? След това, което не е направил?

— Е, и? Ти все още работиш с него, нали?

— Не е същото. Това е професията ми. Не е лично.

Сам и преди се беше опитвала да му обясни смесените си чувства към Раф. Да, той беше прикрил майка си, но тя не можеше да е сигурна, че ако беше на негово място, не би постъпила по същия начин. И в някои отношения мислеше, че той е жертва на Даяна почти колкото Кърстен. Не го съжаляваше, не точно. Изобщо не й беше ясно какво изпитва към него.

— Защо изобщо трябва да идва? — настоя Мик.

— Ти го питай. Винаги ме е подкрепял. Ако не беше той, сигурно никога нямаше да съм на „Фробишър“.

— Глупости. Ти си на финала, защото си блестяща. Това няма нищо общо с него. И освен това така той демонстрира, че не му пука за скандала с майка му. Прави го заради своя имидж, а не защото ти помага.

— Може би. Но вече е късно. Казах му, че ще се радвам да дойде.

Би предпочела да не идва. Защото ако семейство Хаус ги нямаше, Джони щеше да дойде със сигурност, а на нея й липсваше ободряващото му насърчаващо присъствие. Но Мириам, която напоследък следваше малкия си брат като сянка, седеше до него, а където отидеше Мириам, Джони гледаше да не стъпва.

Раф и Мириам седяха отстрани. Скандалът се беше отразил и на двамата и те май завинаги щяха да странят от другите хора. Раф се стараеше да го прави, Мириам — не й беше нужно.

Един човек липсваше: лице сред тълпата, което Сам би искала да види, докато вдигаше лъка, за да започне да свири, но пък Кърстен винаги щеше да й липсва, където и когато да свиреше.

Херман Шрайбър вдигна палката и оркестърът изсвири началните тактове. Сам затвори за миг очи, за да се изключи от ежедневния свят и от ужасите на изминалите седмици. Отметна коса назад, изви рамене и вдигна лъка, готова да разцепи първата нота.

Изведнъж публиката и журито изчезнаха от ума й. Както и безкрайните тревоги за Даяна и Кърстен, за Мик и Раф и всички останали. Съществуваше само настоящето. Нямаше минало, нямаше бъдеще, нямаше конфликти и тъга, съществуваше само възвишената музика. Когато започна да свири, сякаш пристъпи в непознат свят, където всичко беше съвсем ново, но в същото време съвсем познато, свят без думи, изпълнен с цвят, мирис и допир.