Джоана Хайнс - Птицата убийца

Очите на Сам не се откъсваха от пистолета.

— Чик-чирик — каза Мириам.

Сам ахна. Стиснала пистолета в дясната си ръка, Мириам се преобрази. Всички следи от напрежение се стопиха, тя буквално излъчваше сила.

— Заблудих те, нали? Както заблудих и майка ти. Последното, което чу Кърстен, беше чудната ми песен. А сега е твой ред. Чик-чирик. — Тя се изкиска, после пак стана сериозна. — Сега, Сам, прави каквото ти казвам, иначе… — И помръдна пистолета. — Нали помниш какво пише в стихотворението? „Тази птица убийца не греши“.

Пицарията беше наполовина празна и Мик веднага видя Дейви и семейството му. Седяха на масата до една голяма палма, пред тях имаше чинии с недоядена пица. Мълчаха и явно им беше неудобно — това беше първата изненада.

— Здрасти — каза Мик и отиде при тях. — Къде е Сам?

— Мислехме, че е с теб — каза Дейви.

— Да — каза Линда и остави приборите си. — Запазихме маса, да не би и на други хора да им хрумне същата идея, но тя вече явно е прекалено велика дори да вечеря със семейството си.

— Линда… — Дейви предупредително сложи ръка върху нейната.

— Ами така си е — оплака се Линда. — Доста ни струва да дойдем тук и да я подкрепим. Знам, че е заета и че после ще има голямо тържество, но се бяхме уговорили за днес още преди няколко дни. Казахме си, че ще хапнем заедно по една пица и ще си поприказваме. Ще прекара малко време с момчетата. А тя дори не си направи труда да дойде.

— Линда, моля те… — пак почна Дейви.

— Тя къде е? — попита Мик.

— Мислехме, че ти знаеш.

— Получихме съобщение по телефона — каза Линда. — Дори не дойде да ни каже лично.

— Съобщение ли? Какво точно? Пазите ли го?

— Толкова се ядосах — каза Линда, — че веднага го изтрих. Пишеше само, че я повикали и щяла да се свърже с нас по-късно. Нещо такова. Пожелавала ни приятна вечеря. Дори не се извиняваше.

Дейви, не така натъжен като жена си, забеляза изражението на Мик и каза:

— Какво има, Мик? Къде е Сам?

— И аз бих искал да знам.

Линда се усмихна.

— И тебе ли те разкара? Може да си има друг.

— Нещо не ми се вярва — каза Мик и набра номера на Сам. Телефонът й беше изключен. — По дяволите!

— Какво има? Сам не се ли обажда? — попита Дейви.

— Не — каза Мик.

И без да каже друго, излезе от ресторанта. На улицата се затича.

Сам никога не беше карала автоматик и лявата й ръка инстинктивно посягаше към скоростния лост. И всеки път Мириам, която седеше до нея и държеше пистолета почти небрежно, го размахваше подчертано и грубо казваше:

— Ръцете на кормилото. Или…

На третия път, вече наближаваха първия знак за Ф4, Сам попита:

— Или какво, Мириам?

— Или ще те застрелям, разбира се — каза Мириам.

— Докато летим с тази скорост? — Сам погледна скоростомера. Мириам й бе казала да настъпи газта и тя не възрази. Да ги спре полицията сега май беше най-добрата й възможност. — Не мисля. Не и ако не искаш и двете да загинем.

— Не възразявам — спокойно каза Мириам. — Това е решение, нали? С повече късмет ще има голяма верижна катастрофа. Много хора ще умрат заедно с нас.

Сам стисна кормилото още по-силно.

— Понякога — продължи замислено Мириам, — когато не мога да засия, си представям, че умирам в страхотна катастрофа. Карам все по-бързо и по-бързо и изведнъж — бууум! Купища смазани тела, разрушение. Добър начин да свъртиш.

Сам я погледна, за да види дали се шегува. Не се шегуваше.

Мириам улови погледа й и като видя ужасеното й изражение, попита:

— Знаеш ли на кого завиждам най-много, Сам?

— Нямам представа.

— На камикадзетата.

— Защото си мислят, че ще отидат в рая?

— Не вярвам в рая. Всичко, което съществува, е тук и сега. Но какъв край само! Какъв начин да накараш хората да се сепнат и да те забележат поне веднъж. Човешки фойерверк. А и цялата касапница! Блестящо!

— Наистина ли мислиш така? — Сам имаше идея, май беше чела някъде, че когато си отвлечен, а тя определено беше отвлечена, е най-добре да караш похитителя да говори. Да създадеш взаимоотношения. Не знаеше дали същото важи в ситуация като тази, когато тя вече имаше взаимоотношения с похитителката. Или си мислеше, че има.

Мириам погледна през прозореца към шофьора на един камион за пренасяне на покъщнина, който задминаваха. Той я погледна и й се усмихна, явно мислеше, че е обикновена пътничка в обикновена кола в обикновено пътуване. На Сам й се стори, че той е от друга планета. Мириам се обърна и леко сви рамене.

— Разбира се. — Тонът й беше сопнат, все едно да искаш да загинеш във верижна катастрофа е най-естественото желание на света. — Често мисля за това.