Джоана Хайнс - Птицата убийца

Тя изтръска една цигара от пакета, който бе сложен до пепелника, запали клечка кибрит и я поднесе към цигарата. Държа я, докато пламъкът почти не изгори пръстите й, но цигарата не се запали както трябва, защото не си дърпаше. Тя духна клечката, преди да я опари.

Драсна втора клечка и я вдигна с палец и показалец; гледаше пламъчето, гледаше как лицето на баща й все едно се вижда през вода през горещия въздух над пламъка. В последния миг, точно преди огънят да докосне пратите й, пусна клечката, без да я духне.

На юргана се появи малка кафява дупчица. Дупчицата стана по-голяма, макар да не изглеждаше, че гори. Мейджър изръмжа. Тя драсна още една клечка, пусна я. После още една. Още малки кафяви дупчици.

После изведнъж огънят пламна. Тя захвърли кибрита и изтича от стаята, като тръшна вратата. Бялата светлина я понесе надолу по стълбите. Тичаше, летеше, махна райбера на вратата на шкафа под стълбите и извика на Раф да излиза, че вече е в безопасност, че е свободен. Той не разбираше, само се сви по-навътре в тъмнината и тя трябваше да го хване за ръката и да го измъкне.

— Пожар! — извика и двамата изхвърчаха в градината.

По средата на поляната бяха в безопасност. Оттам можеха да гледат.

Мейджър лаеше, лаеше, както никога не го беше чувала да лае. Всъщност да де! Голямото черно куче беше затворено в спалнята с татко им.

— Скачай, Мейджър, скачай!

Видяха силуета на мъж да се появява за кратко сред пушека, размаха ръка, после изчезна и не остана нищо, освен дим. Гъст дим излизаше от прозореца на горния етаж. Майка им изскочи от кухнята, с дървена лъжица в ръка.

Пищеше. Мириам обаче беше по-спокойна от всякога. Беше променила съдбата на семейството и ги беше спасила. Беше всемогъща.

Разбира се, това чувство не продължи дълго. После, доста скоро след това, когато осъзна, че татко няма да се върне, никога, беше озадачена, а после ужасена от това, което беше направила. Плашеше я, че малко момиченце като нея може да направи такава голяма промяна в семейството, че може да докара тичащи мъже с маркучи и камиони и линейки, че може да накара толкова много възрастни да плачат около пресния гроб, че може да накара някого да си отиде и никога да не се върне. Беше ужасена от силата си, ужасена, че някой ден може да го направи пак.

Веднъж се опита да каже на майка си, но майка й каза, че това никога не се било случвало. Понякога Мириам се питаше дали не е сънувала. Чувстваше се в капан, объркана и уплашена, и понякога дори се опитваше да убеди сама себе си, че си е измислила всичко.

Най-страшно беше, когато чувството се завръщаше, понякога, когато дразнеха Раф в училище или когато тя се уплашеше от някого — чувството на бялата светлина, все едно се носеше във въздуха и беше всемогъща.

Научи се да внимава. Най-добре беше да не говори много и да не прави нищо необичайно или различно. Когато в училище я дразнеха, се научи как да не ги чува. Когато учителите й се караха, свеждаше глава и никога не се оплакваше. Гледаше Раф да не води приятели вкъщи, защото се ядосваше, ако те се държат лошо с него, и се страхуваше от собствения си гняв. Нямаше свои приятели, не истински, но и нямаше нужда. Двамата с Раф бяха най-щастливи заедно.

Докато майка им не срещна Лио Тайлър и Лио не реши, че Раф трябва да отиде в интернат. Мириам не каза нищо, но знаеше, че за Раф интернатът ще означава край на всичко. Заболяваше я главата само като си помислеше за това. Трябваше да има начин да предотврати тази нова беда.

Смъртта на баща й беше нещастен случай — е, нещо такова. Тази на Лио също. Въпреки че сигурно можеше да го спаси. Беше на петнайсет и Лио я учеше да управлява лодка. Беше добър. Бяха на неговата гумена лодка в Солент и се упражняваха как се спасява човек зад борда. Тя вече беше влизала във водата три пъти, зъбите й тракаха от студ и главата й туптеше. Лио каза, че било негов ред. Тя трябвало да знае как да се оправя сама с лодката, ако се наложи.

Когато той скочи във водата, заразмахва ръце и почна да й обяснява как да обърне лодката, чувството се върна. Бялата светлина и неизбежната поредица събития. Дори не трябваше да взима решение: всичко стана от само себе си. Просто обърна лодката към брега. Отначало Лио реши, че е шега, засмя се и подвикна:

— Побързай, Мириам, адски е студено. — После, като видя, че тя не обръща, се развика, разкрещя й се да се върне, но тя продължи, а крясъците му ставаха все по-слаби и по-слаби, докато накрая вече не се чуваха.

След това тя беше толкова ужасена от станалото, че изпадна в истерия. Повикаха лекар и я сложиха да си легне, и й дадоха успокоително. Остана в леглото цял месец, не можеше да мръдне. Хората й съчувстваха и казваха, че сигурно е била много привързана към Лио Тайлър.