Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Сега спри! — каза Мириам.

Хладен полъх откъм кулата докосна бузите на Сам, обви голите й рамене.

— Обърни се надясно — нареди Мириам. — Достатъчно. Сега влизай.

— Не мога — каза Сам, втренчена в тъмницата. — Страх ме е.

— Влизай! — каза Мириам.

— Престани! — каза Джони. — Това е лудост!

А после всички млъкнаха и се заслушаха. Сам се чудеше дали не й се е сторило, дали не е бученето на страха в ушите й, но после чу по алеята да приближава кола. Погледна Джони. И той беше чул.

Мириам също.

— По-бързо! — кресна тя. — Влизай!

— Не! — каза Джони и направи крачка напред, а Сам почти без да осъзнава какво прави, си изу обувките. Няма да позволя…

Краят на изречението му избухна в гърмежа на пистолета и той изкрещя от болка — куршумът прониза крака му и Джони падна назад, просна се на пода и стисна пищяла си. Рукна кръв. Сам понечи да се дръпне от черната дупка, но вторият куршум изсвистя покрай ухото й и Мириам извика:

— Върви, дявол да те вземе, върви! Върви! — И в следващия миг Сам стоеше в кулата, а около нея имаше само тъмнина и студен въздух.

Дъските на пода ги нямаше. Сам стоеше в празнотата, стъпваше внимателно с босите си крака по една греда, която беше прекалено тясна. Държеше полата си с една ръка, а другата беше протегнала встрани за равновесие. Зад нея Джони крещеше от болка, но ревът на страха в главата й беше по-силен.

„Съсредоточи се. Гледай напред. Не поглеждай надолу.

Не прави грешки“.

Мириам крещеше:

— Падай, проклета да си! Падай!

Сам не помръдваше. Цялата й енергия, всеки нерв в тялото й беше насочен към единствената задача да запази равновесие. Пространството около нея беше огромно, грамадна пещера от чернота и празнота, а мракът нахлувате в сърцето й и тя не можеше да помръдне, щеше да се подхлъзне от гредата и да падне, да падне и да продължи да пада завинаги…

— Падай! — извика Мириам и стреля в мрака. Гърмежът сякаш подтикна Сам напред и тя се затича, направо полетя по гредата и после стъпи накриво, кракът й се плъзна, глезенът й задра ръба на гредата, после прасецът. Тя изпищя и се хвърли по корем, гърдите й се удареха в нещо твърдо. Протегна ръка и се хвана. Пред нея, в непрогледния мрак, имаше дъски — и тялото й беше върху тях. В ръцете й се забиха трески. Краката й висяха в празното пространство.

— Сам! — извика мъжки глас. — Сам?

Мик. Под нея. Далеч под нея.

Още един изстрел. Сам изпълзя на дъските и замря. Ръката й се белееше в мрака. Тя полекичка я зави с роклята си, за да покрие бялата си кожа.

Погледна към правоъгълника светлина на вратата и видя Мириам: взираше се в кулата, пистолетът беше в ръката й. Колко куршума имаше? Изглежда, не виждаше в тъмнината. Сам се притисна към дъските. По стълбите изтрополиха стъпки. Мик и Раф сигурно. Джони стенеше. Гласът на Мик обаче се издигна от черната бездна под нея.

— Сам, къде си?

Но очите на Мириам свикваха с тъмното. Тя вдигна ръка и насочи пистолета към Сам.

— Не! — Гласът на Раф избухна през вратата. В следващия момент той се появи до Мириам и посегна към пистолета. Тя отстъпи и се люшна над бездната.

— Мириам, не!

Мириам изпищя. Раф пристъпи напред, за да я хване, но тя вече падаше. Хвана се за него и го повлече със себе си. Пистолетът гръмна за последен път.

Мярнаха се за миг на светлината на вратата, после полетяха в непрогледния мрак — брат и сестра паднаха заедно.

Нямаше как да е обикновено представяне на книга. „Птицата убийца и други стихотворения“ беше получила невероятна реклама. Вниманието на медиите беше балансирано от няколко злостни отзива от критици, които твърдяха, че известните писатели задължително са посредствени, но Тревър каза на Сам да не се тревожи за тях. Беше сигурен, че щом шумотевицата утихне, стихотворенията ще бъдат оценени заради неповторимия си глас, заради хумора и възприятията и поетичния талант на Кърстен. Може да беше сгрешила самоличността на птицата убийца, но беше тънък наблюдател на човешката природа и природата въобще. Човек можеше да препрочита стиховете й пак и пак.

За премиерата издателите бяха наели една галерия в Блумсбъри. Гостите стояха около черно-бели снимки на домакински предмети, направени от толкова невероятни ъгли или в такива необичайни положения, че приличаха на странни скулптури.

В четири следобед в деня на премиерата Сам се обади на Мик да му каже, че няма да ходи.

— Не мога да го понеса — каза. — Няма смисъл. Как мога да празнувам издаването на книгата, когато Кърстен я няма? Единствената причина да вдигат такъв шум около нея е, че беше убита. Все едно се облагодетелстваме от смъртта й. Просто не мога.