Джоана Хайнс - Птицата убийца

Смъртта на Антъни беше различна. Мириам се гордееше със способността си да се възползва от всяка удала й се възможност. Знаеше, че той трябва да умре, защото нараняваше Джони, а тя трябваше да се грижи за Джони, както винаги се беше грижила за Раф, но не беше измислила как да го направи. А после го видя да върви покрай алеята и да говори с Раф и осъзна, че му е писано да умре. Точно сега. Колата сякаш сама се насочи към него, удари го като по магия, а после, когато той се опита да стане, го удари още веднъж. Колата знаеше какво иска тя.

Смъртта на Кърстен беше най-тежка. Мириам не искаше тя да умира. Беше шофирала цял ден чак до Корнуол, за да й обясни защо не може да изобличи Даяна. Но Кърстен отказваше да се вслуша в думите й. Сама си беше виновна, като беше такъв инат. И Мириам за пореден път нямаше избор. Трябваше да защити семейството си, трябваше да ги закриля.

Явно на Кърстен така й беше писано, иначе радиото нямаше да стои на дървения под на банята, а дългият му кабел да се вие като змия към контакта на площадката. Оръжието на убийството я чакаше. Лесно като да подхвърлиш сапуна на някого.

Лесно, защото тя беше могъща. Можеше да променя съдбите на хората. Можеше да ги накара да спрат да съществуват.

Сега беше ред на Сам.

И тя го знаеше. Виждаше се по погледа й, по това как кожата й се беше стегнала и набръчкала от страх. Сам знаеше, че трябва да умре. Упоритото й душене беше съсипало живота на Мириам. Джони се беше обърнал срещу нея. Даяна беше в затвора, а сега Раф смяташе да отиде в полицията и да каже „истината“, за да спаси Сам. Тя знаеше какво си мисли брат й, видя го как се промени, докато гледаше как Сам свири. Щеше да се опита да се откъсне от нея, но тя нямаше да му позволи, никога. И щеше да се погрижи да е твърде късно, за да спаси Сам.

Джони още седеше на масата в същата поза, както когато бяха дошли. Каза:

— Мириам, виж сега. Нека да го обсъдим спокойно.

— Аз съм съвсем спокойна. — Вярно беше. Винаги беше спокойна, когато знаеше какво трябва да направи. — Кажи, че ме обичаш.

— Обичам те.

— Кажи, че никога няма да ме напуснеш.

— Никога няма да те напусна. Виж…

— Кажи го пак. Кажи го, все едно е истина.

— Истина е. Свали пистолета.

— Кажи го! Кажи го както трябва! Кажи, че ме обичаш!

— Обичам те, по дяволите!

Мириам поклати глава. Не беше както трябва. Усещаше как мощта й се изплъзва, как бялата светлина се разсейва, как страхът прояжда краищата й. Земята се изплъзваше изпод краката й. Размаха пистолета ядосано.

— Не, не така. Трябва да го чувстваш. Трябва да кажеш, че ще ме обичаш винаги, и трябва да е истина. — Задъхваше се.

— Мириам, моля те. Ще кажа каквото поискаш. Само свали пистолета.

Обгърна я мрак. Тя се съпротивляваше.

— Не. Качвай се горе. Сам също. Един по един. Аз съм след вас. Пистолетът е зад гърбовете ви. Хайде!

Когато стигнаха до средата на коридора, Мириам им викна да спрат. Сам придържаше полите на дългата си черна рокля. Беше стигнала до брезента, който висеше пред входа към кулата. В стомаха й имаше ледена буца. Все едно от седмици беше знаела, откакто за първи път бе видяла огромната празнина от другата страна на брезента, че един ден ще трябва да… да падне.

Джони, който вървеше пръв, спря на метър от вратата.

— Обърни се — нареди му Мириам.

Той се подчини. Като видя лицето му, вледенено от страх и неспособност да повярва, Сам разбра, че не може да очаква от него истинска помощ.

— Дръпни брезента — каза Мириам.

Той го дръпна.

— А сега, Сам — каза Мириам и я побутна по кръста с дулото на пистолета, — влизай.

— Мириам, почакай! — каза Джони и тръсна глава, все едно току-що се събуждаше от сън. — Как така ще влезе. Там няма никакви дъски. До долу е десет метра. Ще се убие.

— Именно — каза Мириам. — Хайде, Сам.

Сам отново усети сръгването на пистолета.

— Не, спри — каза Джони. — Не разбирам. Защо го правиш, Мириам? Какво ти е? Казах ти, че няма да те изоставя. Какво повече искаш?

Зад нея, но доста близо, Сам чу как Мириам тихо въздъхна.

— Не е достатъчно, Джони. Казваш го, но не го мислиш. Вече не ни остана нищо и Сам е виновна.

— Но защо? Не разбирам — повтори Джони. Хващаше се за всяка думичка, за да спечели време. — Ами Антъни? Ти ли беше? Мислех, че е Даяна, но сега…

— Разбира се, че бях аз. Убих брат ти заради теб. Ти не искаше ли точно това? В сърцето си? Направих го за теб, Джони. Бих направила всичко за теб.

— Господи! Не мога да повярвам.

— Вярно е — каза Мириам. — И Кърстен. Но това вече е минало. Сам, тръгвай напред. — Сам бавно пристъпи, разперила ръце, опитваше се да стои по-далеч от зейналия вход. Невъзможно.