Джоана Хайнс - Птицата убийца

Тя го поведе по стълбите, минаха през първия етаж, който беше изцяло зает от огромната спалня, в която спяха с Раф, с по една баня и едно помещение за дрехи във всеки край, и се качиха на втория, където беше свободната стая.

— Тук — каза и отвори вратата на стаята, която някога беше на Сам.

Мик мина покрай нея. Стъпваше внимателно, за да не настъпи лалетата, които Лола беше изпуснала. После погледна строшения прозорец, стъклата по килима и клонките бръшлян, които вече бяха плъзнали през дупките.

Надникна през прозореца към вътрешния двор.

— Господи! — възкликна. — Доста е високо. Как са се качили според теб? Със стълба?

— Нямаме стълба. А и според мен е доста подозрително да мъкнеш стълба посред нощ.

Той рязко се извърна.

— Защо посред нощ?

— Ами… трябва да е станало онази вечер, когато се видяхме на партито. Нали си спомняш, че когато се върнахме, алармата не беше включена? Раф е забравил да я пусне на излизане, но няма как да го кажа на полицията, нали?

— Защо?

— Как защо — заради застраховката.

— Откраднато ли е нещо?

— Не знам. Всъщност мисля, че никой не е влизал. Най-вероятно са били хлапета — метнали са камък.

— Намери ли камък?

— Не, но… Може да е паднал отвън. — Гласът й заглъхна.

Мик продължаваше да гледа през прозореца. Подръпна бръшляна, за да провери колко е здрав.

— Лудост — промърмори. — Тоя, дето се е качил, явно е ненормален.

— Ако се е качил — поправи го Лола.

— Да проверим градината.

— Защо?

— Да видим как е влязъл.

— Има ли значение?

Мик не отговори. Вече беше тръгнал надолу по стълбите към кухнята. Двойните врати водеха към оранжерията и оттам в градината. Лола започваше леко да се дразни от решимостта на Мик да се прави на детектив. Беше застанал насред вътрешния двор, вдигнал глава, и оглеждаше задната стена на къщата. Под този ъгъл профилът му и извивката на шията му се очертаваха много хубаво. На Лола й хрумна, че ако някога реши да изневери на Раф — и, да си го кажем направо, все някога щеше да се случи — май нямаше да намери по-добър вариант от Мик Брейди.

— По-скоро е трети етаж, ако броиш сутерена. — Да не искаше крадците да получат медал за храброст? — Как е възможно да искаш нещо толкова силно, че да рискуваш да си строшиш врата?

Лола реши, че говори за нея, и се разсмя.

— Да не съм луда да се катеря по стените?

Мик бърчеше вежди, все едно се опитваше да реши нещо. С известно раздразнение Лола се сети, че няма предвид нея. Той обаче неочаквано се ухили и попита:

— Поканата за кафе важи ли още?

— Да. Ако имаш време.

— Е, Раф ще разбере.

Влязоха в къщата. Лола смля кафе. Питаше се какво точно що разбере Раф според Мик.

Мик неочаквано каза:

— Представяш ли си как решаваш да намушкаш съпруга си с нож? Да го убиеш?

Тя бавно се обърна.

— Светски разговори ли водим?

— Раф ме натовари с едно дело. Една жена, Грейс Хобдън, наръгала съпруга си, докато спял. Не мога да я разбера.

— Може би не знае защо го е направила. Може да е било импулс.

— Или това, или е било много добре преценено. Не мога да реша.

— Тя каква е?

— Най-обикновена. Поне на пръв поглед. И там е целият проблем.

— Хубава ли е?

— Да, но не е мой тип.

— Който е?

Мик се усмихна.

— Ами, дългокраки блондинки, които се разхождат из къщи по саронг.

— Виж ти.

Тя наля кафе, подаде му чашата, но той веднага я остави и попита:

— Може ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се. Има една до оранжерията.

Сигурно не я чу, защото се качи по стълбите, при това взе куфарчето си. Когато се върна, изнесоха кафетата в градината и си говориха за общите приятели, у които се бяха срещнали. Лола го попита дали ще остане за обяд — беше готова на всичко, за да не мисли за предстоящото идване на жените от семейството на Раф, — но той каза, че трябвало да се връща. В кантората естествено. То пък една изненада.

Докато го изпращаше, се облегна на касата на вратата — саронгът й се плъзна по гърдите й и смъкна горнището на банския още по-надолу — и каза:

— Нали няма да кажеш на Раф за събота вечер, без да ме предупредиш? Не искам да си вади погрешни заключения.

Той погледна гърдите й.

— О, недей да се притесняваш за това. — Ухили се и я целуна по бузата. — Не смятам да му казвам, както и ти, така че как би могъл да разбере? Чао, Лола. Ще се видим.

— Чао.

Мик забърза към метрото на Холанд Парк. Когато тя вече не можеше да го чуе, извади телефона си и набра номера на Сам.