Джоана Хайнс - Птицата убийца

Беше поредният горещ ден. Тя се преоблече в бикини — две лентички плат на гърдите и чатала, уви се хлабаво в един шал, като в саронг, оправи си грима и излезе в градината да чака веселбата да започне.

— Какво правиш тук, да те вземат дяволите?

Мик Брейди беше последният човек, когото очакваше да види. Беше забравила, че работи с Раф. Стоеше на най-горното стъпало. Беше с разкопчана на врата бяла риза, униформената строга адвокатска вратовръзка беше разхлабена, сакото на костюма беше преметнато на едната му ръка. Носеше куфарче и не изглеждаше особено щастлив, че пак е в дома на Раф в Холанд Парк.

— Раф ме праща — каза спокойно той. — Каза, че имало крадци.

— А, да.

Мик погледна настрани към полицейската кола, паркирана пред къщата.

— Вече си повикала полицията.

— Да. Съжалявам, че ти изгубих времето.

— Може все пак да вляза да огледам. Нали трябва да докладвам на Раф.

Лола се отмести и го пусна да влезе. Беше забравила колко е привлекателен с гъстата си кестенява коса и тютюневите очи, което беше бонус, тъй като никой от двамата полицаи, които бяха дошли, не беше неин тип. Всъщност не бяха ничий тип. Двамата полицаи — единият висок и кльощав, а другият — нисък и дебел, тъкмо излизаха от гостната, когато тя затвори вратата след Мик. Високият, който точеше лиги по голите рамене и дългите загорели крака на Лола, каза:

— Събрахме цялата информация, която ни трябва засега. На ваше място веднага щях да се свържа с фирмата за алармената инсталация. Системата трябва да е регистрирала, ако нещо е било хвърлено през прозореца, дори никой да не е влизал в къщата.

— Добре. Ще го направя още днес.

Усмивката, придружаваща думите й, беше основно за Мик. Тя нагласи саронга, който се беше смъкнал на гърдите й.

— Ако искате още нещо… — предложи високият полицай с надежда и гласа, — веднага ни се обадете.

— Ще го запомня, полицай.

— Ще ви държим в течение на разследването — каза ниският дебел полицай.

— Благодаря.

Лола затвори входната врата след тях, обърна се и каза на Мик:

— Кафе?

— Само вода.

— Добре. — Тя тръгна към кухнята. Опитваше се да си спомни — сега, когато Мик се беше появил така неочаквано, — точно какво се беше случило между тях онази вечер. Доколкото си спомняше, бяха изпитали взаимно привличане. Сега, на дневна светлина, й беше ясно защо, но не се беше случило нищо особено. Обаче дали беше, защото тя му бе отказала, или защото той й бе отказал, или защото и двамата не бяха успели да се престрашат, или защото бяха заспали и после той си беше тръгнал — изобщо не беше сигурна. При всички положения се радваше, че той е тук, и се радваше, че е по бикини.

Беше вярна на Раф и се надяваше връзката им да продължи вечно, но той беше някак… пораснал и сериозен и понякога беше забавно да се мотае с мъже малко по-близки до нейната възраст.

Знаеше, че Мик я гледа, докато върви след нея към кухнята. Предположи, че гледката му харесва. Все пак харесваше на всички, нали?

— Откъде са влезли? — попита Мик.

— От горния етаж. Ще ти покажа. — Тя бръкна в хладилника и извади бутилка минерална вода. — Газирана?

Той кимна.

Тя мълчаливо му наля. Тишината нагнети между двамата приятно напрежение.

Мик взе чашата и попита:

— Ти каза ли на Раф, че те върнах тук от партито в събота?

— Върнал си ме? Аз да не съм пощенска пратка?

— Каза ли му?

— Защо питаш? Да не би да се е държал подозрително?

— Просто се чудех.

— Не. — Тя го изгледа невъзмутимо. — А ти?

— Не. Не ми се стори важно…

На Лола това не й хареса. Все едно не мислеше, че тя си заслужава да я спомене. Каза обидено:

— Раф може да не мисли така. Понякога е доста ревнив. Дори когато няма причини.

— Може да е благодарен. Че съм те изпратил де.

— Може. — Лола го изгледа втренчено. Въпросът му и признанието, че нито един от двамата не беше казал на Раф, обгръщаше срещата им в тайнственост, която изведнъж стана сексуална.

Въпреки че между тях не се беше случило нищо — е, нищо особено де, — щеше да е невъзможно да кажат на Раф сега, след като бяха минали няколко дни.

Мик остави чашата на гранитния плот и каза:

— Покажи ми откъде са влезли.

— Закъде си се разбързал?

— Трябва да се връщам в кантората.

— Кантората. — Лола го каза с презрение. „Кантората“ винаги й се пречкаше. Мъжете като Мик и Раф просто я използваха като извинение, като нещо, зад което да се скрият, когато не искаха да се съобразят с нейните планове. За нея „кантората“ беше парвенюшкият вариант на дядовата й барака в градината, оборудвана с електрически чайник и опръскан с боя транзистор. — Ще ме умориш от скука. — Темата за кантората беше изоставена.