Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Значи може и да не е.

— Знам, че е.

— Значи трябва да говориш с адвокат.

— Да бе, как не! Раф е от най-острите умове в правото. Не ми се вярва да мога да го победя в съда.

На Мик му се струваше, че се въртят в кръг.

— Щом знаеш къде е, как така не го взе онази вечер? — попита я.

— Тогава не знаех. Но сега знам. Поне така си мисля.

— Ами отиди и си го вземи.

Тя поклати глава.

— Вече сигурно са сложили свястна ключалка на прозореца. — Мик я гледаше неразбиращо, така че тя обясни: — Тогава влязох през един прозорец на горния етаж.

— Нямаш ли ключ?

— Не. Лола не иска да й се напомня, че мъжът й е имал истинска партньорка и съпруга. Но според мен Раф просто я използва като оправдание. Не ме иска в къщата.

Мик не каза нищо. Помисли си, че Раф може да има основателна причина да се опасява от доведената си дъщеря. Погледна лепенката на дланта й.

— Там ли се поряза?

— Да.

— Падаш си по катеренето?

— Изобщо не.

— Тогава?

Тя сви рамене и отвърна:

— Трябваше да го направя.

Докато келнерът им сервираше напитките, Мик я гледаше внимателно. „Трябваше да го направя“. Ехо от Грейс Хобдън. Но Сам изобщо не приличаше на Грейс Хобдън, съвсем не. Грейс Хобдън беше ненормалница от предградията, убийца, предрешена като нормална домакиня. А Сам изглеждаше така, сякаш никога нямаше да бъде нормална домакиня. Но имаше най-забележителните очи — сиво-зелени и дълбоко поставени, и изразителни тъмни вежди. Ако не беше толкова безмилостно сериозна, дори можеше да му се стори привлекателна. Тя повече отговаряше на неговия вкус, отколкото розовата и руса безмозъчна Лола, това беше сигурно.

— Много ми се иска да можех да ти помогна — започна той, — но…

— Можеш. Вземи дневника.

— Съжалявам, Сам.

— Не, Мик. Не си разбрал. Не те моля за услуга. Трябва да го вземеш.

— Трябва ли?

— Да. — Тя срещна погледа му, всякаква слабост беше изчезнала. — Не можеш да ми откажеш.

— Разбира се, че мога…

— Тогава ще кажа на Раф за теб и Лола.

— Не ставай жалка. Знаеш, че между мен и Лола няма нищо. И не е имало.

— И какво от това? Обзалагам се, че никой от двамата не е казал на Раф за онази вечер, когато беше у тях, нали? — Изчака го да отрече и се усмихна, когато той не каза нищо. — Двамата с Лола ще отричате, но той ще очаква точно това, нали? И дори да ви повярва, съмнението никога няма да изчезне.

— Заплашваш да наговориш на Раф куп лъжи за мен и Лола?

— Именно.

— Ще трябва да му кажеш, че и ти си била там.

— И какво от това? Нямам какво да губя. Освен това рискът си струва.

Мик я изгледа втренчено. Тя също го гледаше, без да мига, очите й бяха като твърди зелени камъчета. „Забрави за това дето била привлекателна! И пираните са по-симпатични“.

— Това е изнудване — каза той. — Да не говорим, че е лъжа.

— Както кажеш. — Тя сви рамене.

— И дори не е вярно.

— Нали затова е лъжа.

— Мамка му! Сериозно ли говориш?

— Рискувах живота си да взема дневника, така че няколко лъжи и малко изнудване са нищо работа. Да, сериозно говоря, Мик. Ужасно сериозно.

— Мамка му! — повтори той. Рискувала си била живота! Каква глупост! Беше по-откачена, отколкото си мислеше. Вбесен, той избута стола си към стената колкото можа по-далеч от масата. Беше готов да избухне на мига и да й каже какво да направи с шибания дневник на майка си. Но после осъзна, че ако заканите й са истински, може да му се наложи спешно да си търси нова работа още този месец. — За бога, Сам, не обичаш да ти е лесно, а? — каза ядосано. — Ако просто ми беше обяснила за какво става дума, ако дори беше пуснала едно „моля“ или „благодаря“, сигурно така и така щях да ти помогна. — Не беше съвсем вярно, но се почувства по-добре, като го каза, така поне се справяше с несправедливостта на ситуацията. — Но не! Трябваше да пристъпиш направо към извиването на ръце.

— Раф ти е шеф. Защо да помагаш на непозната да му отнеме нещо, което той иска?

— Може пък да те съжаля?

Неправилна реплика. Лицето й, което и досега не беше особено открито, се захлопна като капан.

— Спести си съжаленията. Искам единствено дневника на Кърстен. Ако подозрението ми е правилно, ще го намериш под капака на рояла в гостната на Раф.

— Откъде знаеш?

— Защото така направиха в „Казабланка“, което случайно е любимият му филм. Раф обича подобни паралели.

Работата изглеждаше обречена, а и той нямаше намерение да я върши.

— Казах ти. Онази вечер у тях беше единичен случай.