Джоана Хайнс - Птицата убийца

— А, не. — Нуждата да си извоюва малко контрол над разговора го накара да се изправи на стола. Последното, което искаше, беше среща насаме със Сам под зоркия поглед на колегите си. Трябваше да е в Нотинг Хил към осем, така че каза: — Точно до Уестбърн Гроув има един винен бар. Можем да се видим там в седем и половина.

— Добре.

Той й каза името на улицата и добави:

— Значи седем и трийсет.

— Гледай да си там — твърдо каза тя и затвори.

Мик не беше свикнал да му говорят така. Но все пак, щом шефът му имаше доведена дъщеря, която се промъкваше в кабинета му посред нощ, когато мислеше, че в къщата няма никого, може би нямаше да е зле да разбере каквото може за нея. Пусна лаптопа и влезе в интернет.

Председателят на съдебното жури беше с тесни очила без рамки и маниерничеше. Но присъдата беше недвусмислена: невинни.

Невинни или неподлежащи на присъда — все тая.

Мик потисна желанието си да размаха победоносно юмрук — клиентите им бяха свободни. След месеци подготовка, неотклонно внимание към детайлите и отлагания това беше все едно гледаш как се срутва къщичка от карти. При изключително неблагоприятни условия Раф и екипът му бяха спечелили.

— Браво. — Мик се обърна към шефа си. Изражението на Раф беше като на професионален играч на покер, но задоволството му беше осезаемо. Никой в бизнеса не се наслаждаваше на добрата победа като него.

После Мик погледна към другия край на залата, където седяха седемте члена от семейство Пател. Лицата им бяха безизразни, не можеха да повярват. Господин Пател-старши явно обясняваше на една възрастна жена — навярно майка му или леля му — какво е станало току-що. Соли Пател, който беше изгубил зрението на едното си око и щеше да страда от главоболие още месеци, беше прекалено стъписан, за да говори.

Прониза го неудобство. Един от клиентите му — Сам Бойд, — който беше обвинен, че е ритал Соли Пател по главата, докато той лежал неподвижно на земята, го погледна за първи път през залата и срещна очите му. Не направи нищо толкова грубо като да се ухили или да вдигне палец, но посланието си беше ясно: „Размина ни се. Сега по-добре си пази гърба“. Мик видя как Соли Пател стисна юмруци.

— Добра работа — каза Раф. — Нататък ще е по-лесно, отколкото очаквах.

Мик почна да прибира документите в куфарчето си и не вдигна очи, докато съдебната зала не се поопразни.

Беше формалност.

— Наздраве, господин Хаус — каза Джейсън Франкс, когато се срещнаха да ги инструктират след делото. Тримата подсъдими, които се бяха потили през триседмичния процес със сака и вратовръзки, сега се бяха съблекли по ризи с къси ръкави, с лъснали татуировки. — Бяхте страшен! И вие, и екипът ви. — Ухили се на Мик. — Не знам как да ви благодаря. Ако минавате през Чингфорд, потърсете ни. Ще се радваме да ви почерпим. Добре сте дошъл по всяко време.

— Да, точно така — каза Шон. — Ако можем някак да ви благодарим, само кажете.

— Много мило от ваша страна — каза Раф.

— Или ако някак можем да ви помогнем. Ако някой ваш познат се нуждае от оправяне, такива работи.

— Шон — предупредително каза Джейсън.

— К’во бе? — Лицето на Шон беше самата невинност. — Просто искам да услужа.

Раф се усмихна снизходително, сякаш някое детенце току-що му беше предложило особено лепкав и гаден на вид бонбон.

— Това не съм го чул — каза твърдо. — Всичко хубаво, господа.

— Случвало ли ти се е преди? — не можа да се сдържи да не попита Мик, когато тръгнаха. — Престъпници да ти предлагат да оправят някого заради теб?

Раф се изкикоти.

— Обикновено не е толкова явно. Но човек натрупва кредити на доста странни места. Например, ако някога се забъркаш в неприятности в Еквадор, познавам точния човек, който ще те измъкне.

— Благодаря — каза Мик. — Ще го имам предвид.

Барът беше наскоро преобзаведен с купища неръждаема стомана, халогенни лампи и измъчени на вид бамбуци, но понеже беше много горещо и нямаше места за сядане навън, не беше пълен както обикновено. Мик стигна десет минути по-рано, избра една маса до стената в дъното, откъдето добре се виждаше вратата, и си поръча бира.

Не си беше губил времето, докато чакаше журито да произнесе присъдата.

Тъй като Сам беше свързана с Раф чрез майка си, беше започнал да проучва Кърстен Уолър. Интернет беше блъвнал обичайния куп ненужна информация, така че той се съсредоточи върху кратките биографии, отпечатани след смъртта й, както и върху писаното по медиите за разследването. Кърстен Уолър беше запазила американското си гражданство и повечето биографии бяха от Щатите, но Мик беше впечатлен от вниманието, което беше получила и отсам Атлантическия океан. Винаги беше знаел, че покойната съпруга на Раф е писателка, но не подозираше, че е толкова известна — сто на сто се беше хванал с Лола, за да получи желаното лекомислено облекчение след твърде много вечери с неподходящо изискани стихове. Лола сигурно мислеше, че Емили Дикинсън е козметична марка.