Джоана Хайнс - Птицата убийца

На втория ден съдебните заседатели все още не бяха стигнали до решение и беше ясно, че глождещите ги въпроси създават огромни проблеми. Съдията ги свика, за да им каже, че ще приеме присъда, взета с мнозинство. Заседателите отново се оттеглиха.

Мик вече откриваше, че да чакаш заседателите да се върнат с присъда съвсем не е най-бляскавата част от живота на адвоката. След два дни и половина, прекарани в стаята зад съдебната зала, където държаха робите, насаме с лаптопа, вече познаваше до болка всяка пукнатина в мазилката, всяко петно влага на тавана. На теория, както му беше изтъкнал Раф, когато му каза, че отива отсреща да поработи в кръчмата, и му нареди да му напише съобщение в мига, в който нещо се случи, това беше идеална възможност да поработи по делото на Грейс Хобдън. След като пое защитата на домакинята, която беше намушкала мъжа си, Раф бързо-бързо прехвърли предварителната работа на Мик.

Мик качи крака на ниската масичка пред себе си, залюля се на задните крака на стола и внимателно се вгледа в снимката на Грейс Хобдън. Раф не беше много щедър в съветите и Мик, въпреки че никога нямаше да го признае, не се чувстваше в свои води. Вече няколко пъти беше прегледал купа документи, но все още не можеше да си изясни нещата. Тя луда ли беше, зла, или докарана до края на търпението си от бруталния си съпруг насилник? Показанията й бяха шедьовър на не-информацията: „Просто не можех да издържам повече… Все едно се случваше насън…“. А снимката й издаваше още по-малко. Имаше солидно, здраво лице и въпреки че не беше точно негов тип, не приличаше и на убийца.

Защо Раф беше поискал да се заеме с това дело? Всички знаеха, че не поглежда дела за семейни убийства и че те са напълно по вкуса на Селина.

„Все едно се случваше насън…“

Какво означаваше това?

Мик се наклони със стола още по-назад и се загледа в тавана. В средата имаше едно роршахово петно, което имаше странната способност да прилича на това или на този, който в момента тормозеше ума му. Точно сега приличаше на женско лице, въпреки че не можеше да реши дали му прилича повече на Грейс Хобдън, или на Лола. Вероятно смес от двете. Господи, каква гадна мисъл.

Ако не познаваше Раф толкова добре, можеше да заподозре, че е разбрал за вечерта на стажанта си с Лола и му е натресъл Грейс Хобдън като изтънчено отмъщение.

Не че Мик имаше за какво да се чувства виновен. Беше се натъкнал на Лола съвсем случайно на партито у Бил и Фи. Позна приятелката на шефа и отиде да я поздрави. Фактът, че беше най-привлекателната жена в стаята, също не вредеше. По-късно, когато вече беше забравил, че изобщо я е видял, забеляза, че е толкова зле, че не може да се държи на краката си. Мотивите му да й предложи да я изпрати до тях бяха съвсем алтруистични: Раф сигурно щеше да е благодарен, ако научеше.

Нали?

Роршаховото петно временно беше добило много рафоподобен вид и изражението му не беше особено благодарно. По-скоро обвиняващо. Наистина ли е трябвало Мик да стои с Лола четири часа? Ами, да, защото Лола беше… Лола искаше… е, искаше той да остане. Защо? Е това беше трудно. А и Сам…

Сам… въпреки раздразнението си Мик се ухили и се наклони още по-назад със стола. Под този рискован ъгъл трябваше да запъне крака под бюрото за противотежест. Изражението на момичето, когато го беше хванал в библиотеката на Раф, се беше запечатало дълбоко в паметта му. Това със сигурност беше едно от най-необичайните запознанства на света.

Мобилният му телефон иззвъня. Той измъкна крака изпод бюрото и изправи стола.

— Да?

В слушалката прозвуча женски глас:

— Мик? Сам Бозуин се обажда.

„Виж ти! — помисли си Мик. — Какво съвпадение“.

— Здравей, Сам. Какво има?

— Трябва да поговорим.

— Какво е станало?

— Не е за по телефона. Трябва да се видим.

— Хм. Ами добре. Само да си проверя програмата. — Мик се залюля на стола и се втренчи в тавана. — Мммм, май не става. — Инстинктът му подсказваше, че Сам Бозуин ще му докара неприятности, а той трябваше да поддържа отношенията си с Раф гладки. — Доста съм зает.

— Довечера — каза Сам. — След работа.

Мик реши, че това все пак е въпрос, макар че трябваше да признае, че не звучи като въпрос.

— Много бих искал, но не мога. Имам уговорена игра на скуош и после…

— Е, и? Отмени я. Няма да ти отнема много време. После може да правиш каквото си искаш.

— Така смятам да направя. За какво става дума?

— Не мога да говоря по телефона. Ще те чакам в кръчмата срещу офиса ти в шест.