Джоана Хайнс - Птицата убийца

На снимките Кърстен Уолър изглеждаше хубава жена с нордическа здрава хипарска хубост, с дълга руса коса и широка усмивка, въпреки че един от авторите, който непрекъснато говореше за „красотата й на филмова звезда“, явно беше стар приятел и съответно пристрастен. Освен че беше написала няколко сборника поезия и се беше омъжвала поне три пъти, тя явно се беше ангажирала с всяка радикална кауза от Грийнъм Комън 2до правата на животните. Мик можеше само да предположи, че бракът й с Раф, който беше консервативен до мозъка на костите, е бил привличане на противоположности.

Съсредоточи се върху подробностите, свързани със Сам. На двайсет и няколко години Кърстен беше живяла в Корнуол и се беше запознала с Дейви Бозуин, когото материалите описваха различно: като фермер, рибар или корнуолец. Бракът им продължил едва няколко години, през които била родена дъщеря им Сам. Когато се разделили, Кърстен се върнала в Щатите, като се предполагаше, че е взела Сам със себе си. След десет години обаче пак била привлечена от Англия от съпруг номер три — номер две бил някакъв активист от Питсбърг, но бракът им бил толкова кратък, че никой от вестниците не споменаваше името му. Съпруг номер три беше Раф. Когато и техният брак се разпаднал, тя се върнала в Америка за няколко месеца, но в началото на лятото дошла в Корнуол. Почивала си в отдалечената вила на своя приятелка и една лятна вечер преди малко повече от два месеца си напълнила ваната, съблякла се и влязла вътре. За нещастие пуснала във водата заедно със сапуна едно малко радио, включено в мрежата с разклонител. Смъртта вероятно била мигновена. Всички съмнения, че е било нещастен случай, били изтрити от предсмъртното писмо, намерено на масата в кухнята.

Последните подробности бяха бегло споменати в посмъртните биографии, но всички в кантората знаеха как е умряла жената на Раф. Освен произхода на името на Сам той не успя да открие почти нищо за нея.

А ето я и нея. И тя беше дошла по-рано. Не го видя веднага, но застана до огромния фикус до вратата и се огледа. На рамото й висеше опърпана чанта на зелени и червени ивици, носеше и огромен калъф, в който очевидно имаше чело. Май беше със същите дрехи, с които беше, когато се видяха онази вечер — милитари панталони, черна тениска и маратонки. Средна на ръст и слаба, тя имаше къса тъмна коса, сресана назад над челото в прическа, която би могла да се нарече урбанистичен шик гамен, но по-вероятно беше за удобство. Не беше скандинавска красавица като майка си, но беше поразителна. Дори начинът, но който стоеше на входа, беше необичаен — беше безстрашна, твърда и бдителна и оглеждаше помещението, все едно се готви за въоръжено нападение, а не търси познато лице. Мик въздъхна. Предпочиташе да си пие питието след работа с весели и забавни хора — а нито едно от тези определения не подхождаше на Сам.

Тя го видя. Разпознаване, но нито намек за усмивка. Приближи се.

— Здравей — каза той и понечи да стане. — Тук нали е добре? — Автоматично премина на професионален тон. Дружелюбен, делови, но неангажиран. — Това чело твое ли е? Не знаех, че свириш.

— Да — каза тя, с което като че ли отговори на всичките му въпроси. Остави калъфа с челото на земята и дръпна стола срещу неговия. Трептеше от напрежение, сякаш ако я докоснеш, ще се разхвърчат искри.

— Какво ще пиеш?

— Ами… — каза тя неопределено. — Вода.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо по-силно? Аз пия бира.

— Добре тогава. Уиски. Двойно, с лед, без вода.

Нямаше средни положения с нея, помисли си Мик, махна на келнера и поръча.

— Е, Сам, кажи какво има?

Тя не се колеба.

— Онази вечер у Раф търсех нещо, което е мое.

— Да, така каза.

— Ами… не го намерих. Но мисля, че знам къде е. Искам да го вземеш вместо мен.

Мик се усмихна. Беше толкова искрена, все едно беше въпрос на живот и смърт.

— Бих могъл да ти помогна, ако знаех какво е това тайнствено нещо.

— Тетрадка, в смисъл голям бележник, светлосиня кожа, без подплата. Майка ми ги поръчваше специално от една фирма в Южна Каролина. Използваше едни и същи от години. Нещо средно между работен бележник и дневник. И с него може да има и едно стихотворение.

— И си даваш толкова труд за едно стихотворение?

— То е… важно.

— Сигурно. — Той направи пауза, за да й даде възможност да каже още нещо, но тя мълчеше. Той продължи: — Ще трябва да ми обясниш някои неща, Сам. Ако у Раф има нещо, което е твое, защо просто не му го поискаш?

— Защото казва, че не е у него. — Тя го изгледа презрително.