Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Е, значи просто ще трябва да стане двоен.

— Ами ако не е там?

— За твое добро се надявам да е там. Просто отиди и го вземи.

Тя стана, огледа се за сервитьора и поиска сметката. Мик не възрази — никога не беше изпитвал по-малко желание да почерпи някого. Когато тя изрови от портмонето си необходимата сума, той също стана и каза хладно:

— Ще ми дадеш ли телефона си, или и него трябва да открия сам?

— Ето. — Тя извади от джоба си тефтерче и написа на една празна страница няколко цифри. Откъсна я и му я подаде. Мик въведе номера в палмтопа си, смачка листчето и го хвърли в пепелника. Тя се поколеба, после каза:

— Благодаря. — Устните й се разтегнаха. Пиранята почти се усмихна.

Но що се отнасяше до Мик, беше прекалено късно за любезности.

— Не ми благодари. Ще се видим, Самфир.

Очите й се разшириха.

— Всички ме наричат Сам — каза му. Както беше предположил, тя очевидно мразеше пълното си име и той я разбираше. Да отидеш в ново училище с подобно име… другите деца сигурно си умираха от кеф. Да си дъщеря на известна поетеса едва ли беше леко. „Самфир и други стихотворения“ — това беше първата стихосбирка на Кърстен Уолър. Беше го открил, докато се ровеше в интернет. Посветена беше на единственото й дете. Жалко, че мрежата не беше изплюла и някое предупреждение за опасност. Можеше да му послужи.

— Жалко. Самфир е толкова красиво име.

Тя вдигна рамене, обърна се и без да се сбогува, тръгна към изхода, почти влачеше калъфа с челото. Раменете й бяха приведени така обезсърчено, че той почти я съжали. Почти. На тротоара тя изправи гръб, сякаш се насилваше да не се поддава на слабостта, и тръгна през тълпите в лятната вечер.

Мик си поръча още бира. Не го бяха изнудвали досега, а бирата му помагаше да свикне с тази новост.

Не че имаше намерение да се остави да го тормозят или заплашват да направи нещо против волята си, но трябваше да си състави стратегия.

Приличаше на избор между това да се поддаде на изнудването или да избяга в Южнокитайско море. Сам изглеждаше достатъчно луда да изпълни заканите си, но Мик не смяташе да се поддава. Сред приятелите си беше известен като мека душа — би направил почти всичко, ако го помолят учтиво, както беше открила Лола, — но ако го притиснеха, ставаше удивително упорит.

Всъщност донякъде беше искрен — Самфир беше хубаво име. Май беше някакво диво ядливо растение 3. Не само красиво, а и полезно.

Изобщо не й отиваше.

Лола изпищя.

Цяла сутрин й се искаше да се разпищи, но това беше, защото семейството на Раф се очакваше за вечеря, а предстоящото идване на Бригадата на откачалките беше достатъчно да накара всеки да пищи. Това обаче беше различно. Не беше подготвен писък — беше си съвсем спонтанен.

Стоеше на прага на свободната стая. Една от най-хубавите стаи в къщата, на втория етаж, в лошите времена на брака на Раф стаята на Сам, и от известно Лола време възнамеряваше да я колонизира. За нещастие майката на Раф също я харесваше и тъкмо затова Лола се беше качила тук с ваза лалета. Сега лалетата и вазата се бяха пръснали по земята.

Но от писъка й олекна, така че изпищя още веднъж. Нищо не може да се сравни с едно хубаво нищене. Жалко, че в къщата нямаше кой да я чуе.

Изтича в господарската спалня и грабна телефона.

— Раф, ти ли си?

— Аз съм, разбира се.

— Ох, слава богу! Слава богу! Ужас! Ужас!

— Какво има пък сега? Да не си си счупила някой нокът?

— Някой е влизал в къщата. Навсякъде има стъкла. Ужасно!

— Обади ли се на полицията?

— Не.

— Ами обади се.

— Добре.

— Този, дето е влязъл… там ли е?

— Не знам. Мисля, че си е отишъл. Но знам кога е станало. О, Рафи, толкова ме е страх! Ще дойдеш ли? Моля те!

— Знаеш, че не мога. Влизам в съда. И не ме наричай Рафи.

— Ох! — Лола захленчи.

— Виж, ще пратя някой при теб. А ти се обади в полицията, става ли?

— Става.

Лола набра номера на полицията, задъхано разказа за строшения прозорец на майчинския глас на другия край на линията, след това отиде да се облече. И за миг не й хрумна, че натрапникът все още може да е в къщата, ако изобщо някой бе влизал. По листата, които вятърът беше навял през строшения прозорец, съдеше, че е станало преди няколко дни, вероятно когато Раф беше в Бейзъл и беше забравил да пусне алармата, а тя беше на парти. Но не беше лошо да пораздвижи нещата. Когато Раф беше зает на работа — а това беше така през повечето време, — дните бяха дълги и отегчителни и няколко плещести полицаи можеха да пооживят нещата.