Джоана Хайнс - Птицата убийца

— Ясно. Щом казваш. — Лола изля остатъка от бутилката в чашата си и погледна към вратата на оранжерията. Мириам беше излязла и идваше към тях. Лола каза небрежно:

— Ходил си при Кърстен миналата зима, когато е била в Щатите, нали?

— Да. Защо?

— Просто питам. Здрасти, Мириам. Как върви вътре?

— Добре — каза Мириам, но всъщност гледаше подредените от Лола свещи с обичайната си угрижена физиономия. — Наистина ли трябва да има толкова много свещи?

Джони стана и я прегърна.

— Не се притеснявай, мила. Съвсем безопасно е. — Гледаше да е с гръб към Лола, не искаше да вижда доволната й усмивчица. Мислеше си, че ги е прочела като книга, но нямаше ни най-малка представа за какво става въпрос.

— Някой да иска бренди?

Раф се облегна на стола с доволна въздишка. Вечерята беше приключила — и беше триумф. Беше ненадминат готвач, на практика на професионално ниво, и се беше доказал още веднъж, което го правеше доволен.

Лола облиза последните остатъци шоколад от лъжичката си и каза.

— Жестоко!

— Хм. Щеше да е по-добре с несолено масло — каза той. Но си личеше, че е удовлетворен.

— Наистина беше много вкусно — каза тя.

Той я гледаше как облизва устните си от шоколада. Неясно защо готвенето винаги го правеше зверски похотлив. И по-добре — иначе тя щеше да настоява всяка вечер да ходят на ресторант.

— Бих пийнал едно бренди — каза Джони и извади дебела пура.

— Ще ти донеса — каза Мириам, стана и почна да вдига чиниите.

— Остави ги, мила — каза Джони. — Изглеждаш уморена.

Лола знаеше, че точно сега би трябвало да скокне и да почне да се прави на усърдна хаусфрау, но мразеше да бърза с разчистването, а и щом Мириам искаше да се натяга и да се прави на семейната Пепеляшка, коя беше тя, че да се намесва?

— Не, аз ще го донеса — каза Раф. — Мириам, седни и си почини.

— Почивка? — възкликна Джони. — Тази дума я няма в речника на Мири.

Раф хвърли поглед към Лола. Одобряващ. Лола правеше топчета от разтопения парафин.

— Значи трябва да взима уроци от Лола.

Лола го замери с едно топченце, но той вече се беше обърнал и тръгваше към къщата. Даяна я изгледа укорително, но не каза нищо. Даяна никога не правеше забележки, което напълно устройваше Лола. Особено когато Раф беше в толкова добро настроение.

Раф се забави. Беше прекалено да се надява, че е започнал да нарежда съдовете в миялнята, а утре чистачката нямаше да идва, така че Лола сигурно сама трябваше да се потруди — не че се оплакваше. Джони говореше за ремонтите, които трябвало да направят в Уордли, с кулата било най-сложно, защото трябвало да се посъветват с много хора заради статута й на паметник на културата…

— Мириам! — прогърмя гласът на Раф. Бяха толкова погълнати от приказките на Джони, че не го бяха забелязали да идва по пътеката. Лола веднага видя, че е вбесен.

— Мириам, ти да не си… — И не довърши въпроса, само гневно изгледа Мириам; толкова беше вбесен, че за първи път Лола почти я съжали.

Даяна неспокойно се покашля и каза:

— Тези септемврийски вечери са толкова приятни. И трафикът почти не се чува.

— Ти ли го взе? — попита Раф.

Очите на Мириам бяха опулени. Широкото й плоско специфично за рода Хаус лице винаги напомняше на Лола на някакво земноводно. Стресната, сега приличаше на жаба повече от всякога. Но след това Мириам ненадейно се усмихна.

— Кое, Раф? Нещо ти е изчезнало ли?

— Да, дявол да те вземе!

— Какво? — попита Джони.

— Мириам знае — каза Раф.

Джони се обърна към жена си:

— Мири?

Тя не отговори, но като по чудо тревожната бръчка, която беше на челото й цяла вечер, изчезна. Изглеждаше почти развълнувана.

Раф се надвеси над тях.

— Какво направи с него? — попита настойчиво.

— Не е у мен — каза тя.

— Кое? — попита Джони.

— Не ти вярвам. Кога го взе? — попита Раф.

— И без това не е твой — каза Мириам.

— Това си е моя работа — каза Раф.

Даяна шаваше неспокойно, както винаги, когато имаше дори намек за неприятности. Каза:

— Стана ли вече десет? Време е да гледаме новините.

— Джони, трябва да тръгваме — каза Мириам.

— Не бързай — каза Раф. — Трябва да съм сигурен, че не си го взела.

— Претърси ни, като искаш — каза Мириам.

— Това е смешно! — възкликна Джони. — За какво говорите?

Раф се стовари върху един стол и закри очи с ръка.

— Дневникът на Кърстен — каза. — Последният й дневник. Взех го от Гъл Котидж, когато отидох там със Сам, след като Кърстен умря… Той… Мислех, че е по-добре да го пазя в тайна.