Джоана Хайнс - Птицата убийца

Джони се намръщи.

— Но тези неща сега не са ли на Сам? Вие с Кърстен бяхте разделени и…

— Никога не сме били официално разведени.

— Но все пак Сам е взела всичките й други книжа. Какво му е различното на този последен дневник? Сам трябва да вземе и него.

— На теория да, но на практика… — Раф въздъхна. — Виж, цялата тази история е достатъчно тежка за Сам. Просто се опитвах да я защитя.

— Да я защитиш? От какво?

Раф не отговори веднага.

— Сам — каза замислено, обърна се към Лола и попита: — Кой е идвал тук днес? Сам идва ли?

— Разбира се, че не. Щях да ти кажа — каза Лола.

— Кой друг?

— Ами никой. Освен двамата полицаи. Сигурна съм, че не са взели нищо.

— Не са те.

— Ами този мъж, който работи за теб? — Лола се намръщи, все едно се мъчеше да си спомни. — Ник…

— Мик Брейди — каза Раф. — Не, той няма нищо общо. Сам трябва някак да е влязла. Но как е разбрала?

Въпросът увисна във въздуха.

Лола беше стъписана. Беше видяла дневника на Кърстен, когато Раф се върна от Гъл Котидж след смъртта й. Беше доста разсеян и го беше оставил в стаята, където държеше дрехите си, и тъй като всичко свързано с вече покойната му съпруга събуждаше любопитството й, тя го разгледа, но бързо загуби интерес. Ако вътре имаше някакви сочни подробности за секса с Раф или някакви тайни любовници, може би щеше да упорства, но имаше основно откъси от стихове за птици и разни поне според нея абсолютно безинтересни неща.

Даяна се усмихна и каза:

— Раф, каква прекрасна вечер. Благодаря ти. И на Лола. Наистина беше чудесно.

Раф си наля коняк и разклати чашата.

— Точно така, майко. Ние сме едно голямо щастливо семейство. Нищо никога не се променя.

— Да, прекрасна вечер — повтори тя. — Чудя се дали пак ще можем да поседнем навън тази година.

— Прогнозите са за бури с гръмотевици — каза Мириам.

Раф стисна главата си с ръце.

Даяна седеше на крайчеца на леглото и слушаше как Раф и Лола трополят в стаите долу. Опитваше се да мисли за практични неща — за превъзходния шоколадов мус, който беше направил Раф, за това колко беше хубава градината, осветена от свещи, за капнатото на полата си — но някъде дълбоко в нея се спотайваше ужас, който не искаше да си иде. Насили се да мисли какво ще прави утре. Трябваше да отиде да потърси дамаска за едно кресло. Щеше да вземе мостри, да си ги отнесе вкъщи и да избере на спокойствие. Няма смисъл да прибързваш с толкова важни решения. И трябваше да купи кристал за сватбата на съседската дъщеря. Това щеше да й отнеме по-голямата част от следобеда.

Ужасът обаче не се махаше. Струваше й се, че нещо се промъква в мрака, опасност, като вълна, която се плиска по ръба на малкото й семейство. Винаги изпитваше поне малко страх — не можеше да си представи живота без страха, — по напоследък нещата се бяха влошили. Много.

Легна в леглото и се зави. Лежеше и се взираше в мрака.

Трябваше да запази спокойствие. Но как?

Това винаги беше най-трудният въпрос.

Раф затвори телефона и си развърза обувките. Лола — беше проявила забележителен такт и си беше легнала, без да му задава въпроси — или спеше, или се правеше, че спи. Всъщност нямаше значение.

Трябваше да унищожи дневника веднага щом го прочете. На няколко пъти беше на ръба да го направи — в офиса имаше машина за рязане на хартия. Домашният боклук винаги е най-лесният начин да изгубиш нещо. Но не успя да го направи. Когато прочете дневника — първо набързо, после внимателно в деня, след като беше открито тялото на Кърстен, беше изумен как дневникът връща гласа й към живота. Прекрасният й неповторим глас. Провлечените гласни от Средния запад, които придаваха аромат на всяка фраза, бавни и целенасочени като река, която постепенно напредва към морето. Липсваше му усмивката й, липсваше му смехът й, липсваше му топлият аромат на кожата й до неговата, но повече от всичко му липсваше гласът й. Гласът, който никога вече нямаше да чуе. И всеки път, когато понечеше да унищожи дневника, откриваше, че не може. Това беше последното останало от нея. Не можеше да участва в унищожението му.

А сега вече бе прекалено късно.

Слабостта ли го беше спряла, когато все още имаше възможност да го стори?

— Трябва да се обадя по телефона — каза Мириам, когато с Джони се върнаха в тесния си лондонски апартамент. След смъртта на Антъни се беше наложило да продадат хубавата си къща в Ландбрук Гроув, за да платят данъците за наследството, но за щастие им останаха малко пари и си купиха малък апартамент близо до Глочестър Роуд. Джони често го използваше, когато беше в Лондон през седмицата. По работа — казваше. Въпреки че тя невинаги беше съвсем сигурна в това.