Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Освен за моцарела млякото се употребяваше и за приготвянето на още няколко специалитета. Чиледжините 7бяха малки топчици, използвани за различни салати, докато капковидните като форма бели бокончини 8се използваха за гарниране на шунката прошуто. Плитките треча се сервираха с лимони от Амалфи и крехки, съвсем пресни броколи. Моцарелата афумиката беше леко опушена и кафява на цвят, докато скаморцата се опушваше върху черупки от орехи, докато не станеше тъмна и ароматна като силно еспресо. Когато останеше мляко, понякога приготвяха дори и твърдо сирене, така наречената рикота салата ди буфала, която трябваше да се осоли и имаше лек плодов привкус — съвършената гарнитура за запечени зеленчуци. Но сиренето, с което семейство Пертини беше най-известно, си оставаше тяхната бурата — топки от най-качествената и прясна моцарела, пълни с гъста сметана и завити в листа от бърдун. Хората идваха чак от Неапол, за да опитат този прелестен вкус. Понякога дори си купуваха няколко топки, които да си отнесат в града, но — както Нино винаги им казваше — това беше безсмислено, защото в мига, когато листата покафенееха, а това ставаше след няколко часа, сиренето започваше да губи неповторимия си аромат.

Клиенти имаше винаги, главно благодарение на чудовищния апетит, който притежаваха съседите на семейство Пертини. Гостите от града идваха и си отиваха, но основните посетители на остерията си оставаха хората от селото. Всекидневно по обяд всички до един, от свещеника дон Бернардо до вдовицата Есмералда, местната проститутка, прекъсваха това, с което се занимаваха, и се насочваха към скритата под сянката на асмата тераса, където два часа си похапваха царски и пиеха вино, приготвено от същото това грозде, което висеше над главите им.

За хората, живеещи край Везувий, се твърдеше, че животът под непрестанната заплаха от унищожение бе изострил всичките им апетити — независимо дали ставаше въпрос за вино, храна или любов. Местните бяха и много по-суеверни от останалите неаполитанци, което, казано по-друг начин, означаваше, че бяха извънредно суеверни. Всеки обяд започваше с две неща: молитва към Небесата, произнесена от свещеника, и малко вино, изсипано на земята от Ернесто, най-стария жител на селото, в безмълвно признание на факта, че земята под краката им беше далеч по-опасна и близка от божия Рай. Като всяко друго селище край вулкана, Фишино беше обградено от светилища, някои приютили статуи на Дева Мария, а други — малки изображения на свети Себастиано, който ги бе защитавал, откакто край тази опасна планина живееха хора. Някои неаполитанци можеше и да твърдят, че въпросният светец не върши особено добра работа, защото последното катастрофално изригване се бе случило доста скоро, през 1923 година, но за местните самият факт, че изригванията не бяха по-чести, беше неоспоримо доказателство за неговата ефективност. Така или иначе, хората тук предпочитаха да се подсигурят допълнително, за всеки случай, и много от светилищата съдържаха и малък знак с формата на рог, който бе считан за безкрайно древен още по времето, когато първите християни бяха дошли по тези земи.

По същия начин се приемаше, че от лекарите може и да има полза при някои по-стандартни проблеми, като например рана, нуждаеща се от зашиване, но по-сериозните болести изискваха намесата на мага, както наричаха лечителите. Те изпълняваха комплексни функции и осигуряваха както билки и рецепти, с които лекуваха обичайните здравословни проблеми като зъбобол или настинка, така и отвари, които да накарат някоя жена да се влюби или да се погрижат даден мъж да остане верен на благоверната си. В подножието на Везувий магическите сили, или маге, бяха дори по-разпространени от обичайното, така че дадено семейство притежаваше тайната на лек срещу брадавици, докато друго знаеше как да се справи с болка в ушите, а трето — как можеш да се предпазиш от уроки. В рамките на всяко семейство беше въпрос на чест кой точно ще наследи тайната, но при Пертини спорът се бе разрешил от само себе си. И двете сестри, Ливия и Мариса, помагаха на майка си в кухнята, но скоро стана ясно, че Ливия беше наследила кулинарните й умения, докато Мариса предпочиташе да се занимава с рецепти от по-различен тип, включващи кръв от младо петле, роса, събрана по зазоряване в деня на свети Йоан, и разни тайнствени треви, растящи в дълбините на боровите гори, покрили склоновете на планината.

Ливия не помнеше кога се бе научила да готви. Агата беше започнала да й обяснява разни неща още когато беше съвсем малка, по времето, когато трябваше да се качва на столче, за да достигне печката. Когато стана на дванайсет, длъжността й се промени от „помощничка на мама в кухнята“ на „главна готвачка, когато мама е болна“, като второто се случваше все по-често. Тя вече не разсъждаваше над това, което прави, нито пък следваше някаква рецепта. Също като математиците, за които казваха, че виждат комплексните уравнения като някакви повтарящи се схеми, или музикантите, които импровизираха с мелодиите, тя знаеше инстинктивно как да извлече възможно най-добрия вкус от съответните продукти. Когато я питаха как е приготвила нещо или как се нарича, тя просто свиваше рамене и отвръщаше: „Sfiziosa“ — неаполитанска дума без точен превод на чужд език и дори на италиански, която значи нещо от сорта на „мамка му, ако знам“ или „така ми дойде“. Посетителите на странноприемницата скоро се научиха да не задават излишни въпроси, а просто да бъдат благодарни за това, че сред тях има толкова талантлива готвачка, пък била тя и скасапале — девойка с буен нрав и остър език.