Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Надявам се, че те е заболяло!

— Кое?

— Току-що си представих как те изритвам в колионите…

Енцо притисна ръце към слабините си и се стовари на пода.

— Ох! Оу! Какво направи? Сега вече никога няма да имаме онези дванайсет очарователни бамбини, които бях запланувал.

— Ставай — каза тя през смях. — И мръдни нанякъде. Трябва да оставя пастата, за да се изцеди.

Той скочи на крака.

— Кажи ми нещо, Заета. Имаш ли си гадже? Губя ли си времето тук?

— Отговорът на единия от въпросите ти е „не“, а на другия — „да“.

Мъжът сбърчи вежди за момент, обмисляйки чутото.

— Невъзможно — натърти той. — Както и да е. Един положителен отговор ми стига, за да продължа. Олеле! — Той отскочи назад. — Какво в името божие е това?

Чувайки непознат глас от кухнята, Пупета беше пъхнала глава през прозореца, за да провери какво става. Трябва да отбележим, че главата й беше доста голяма и увенчана с два масивни рога, извити като кормило на велосипед. Рогата й бяха забележително по-широки от прозореца, но тя вече беше отработила движението, с което извиваше глава, пъхвайки първо единия, а после втория. Именно първият рог беше отнесъл фуражката на Енцо. Войникът се беше обърнал и наблюдаваше звяра с ужас.

— Това е Пупета — каза Ливия, пресягайки се, за да почеше нежно животното по масивното чело, след което свали фуражката от рога. — Не си ли виждал биволица досега?

Енцо поклати глава.

— Не и от толкова близо. Аз съм от Неапол, нали помниш. Нямаме си биволици в града.

Той взе фуражката си и я постави върху главата на Пупета, където изглеждаше комично малка, след което се изпъна и отдаде чест на животното с изключително комичен жест.

— Значи със сигурност няма да се оженим и да имаме тези дванайсет бамбини, които искаш. — Никога няма да изоставя Пупета.

— Хммм — Енцо се почеса по главата. — В такъв случай — произнесе той тържествено, обръщайки се към Пупета — ти ще бъдеш първата биволица, която ще дойде да живее в Неапол.

Възвърнала внезапно сериозността си, Ливия каза:

— Изобщо не би трябвало да говорим за подобни неща. Та ти си войник и скоро ще отпътуваш, за да видиш света.

— Е, съвсем за мъничко. После ще се върна и двамата с теб ще си имаме бамбини. И буфале 5, разбира се — добави той бързо.

— Ами ако ти се наложи да влезеш в сражение?

— О, ние никога не се сражаваме — каза той нехайно. — Просто маршируваме нагоре-надолу и изглеждаме страховити.

Чу се биене на часовник и Ливия се втурна към печката:

— Видя ли какво направи! Вече е почти обяд, а аз спрях да готвя, за да си приказвам с теб. Баща ми ще ме убие!

— Все още не си ме целунала — припомни й той.

— Няма и да го направя — каза тя, измъквайки тенджери от шкафа. — Но ако искаш, можеш да дойдеш по-късно и ще пием кафе заедно.

Той щракна с пръсти, а на лицето му изгря широка усмивка:

— Знаех си!

— Само не си мисли разни неблагопристойни неща — предупреди го тя — или наистина ще те изритам в колионите. Повярвай ми, имам доста опит в тази дейност.

— Разбира се, че няма да си мисля такива неща. За какъв ме вземаш? — Той довърши питието си и остави чашата до мивката. — Между другото, лимончелото беше превъзходно.

— Не се и съмнявам. Всичко тук е хубаво.

— Това го виждам и сам — намигна той. Целуна върховете на пръстите си и й изпрати въздушна целувка, докато се оттегляше заднешком през вратата. След малко Ливия забеляза, че шапката на войника все още стои върху главата на Пупета.

Малко след пладне Дон Бернардо и баща й преустановиха временно двете съревнования и през прашния площад към остерията се насочи впечатляваща тълпа. За броени минути всяко място беше заето и Ливия започна да сервира храната.

Повечето от продуктите за ястията, които беше приготвила, идваха директно от мъничката ферма, намираща се точно зад ресторанта. Беше толкова малка, че ако някой се провикнеше от единия й край, щяха да го чуят в другия, но плодородието на почвата осигуряваше изобилие от зеленчуци. Тук растяха домати, тиквички, каволо неро 6патладжани, както и няколко вида, характерни за региона, сред които горчивото фриарели и ароматното асфодело. Тук човек можеше да открие още дребничкия черен шопар на име Гарибалди, който — въпреки скромните си размери — оплождаше своя харем от четири тлъсти женски със забележително усърдие; древно маслиново дърво, обвито с бръшлян, едно-две пилета, както и гордостта на семейство Пертини: Присила и Пупета, двете биволици, които преживяха щастливо на своето терасирано пасбище с размери не по-големи от тези на тенис корт. Млякото, което даваха, беше с белотата на порцелан и след дълги часове работа от него се приготвяха едва около три килограма моцарела… но само каква моцарела беше това: мека и леко ухаеща на трева, също като сладостния дъх на самите крави.