Эрих Ремарк - Обичай ближния си

Митничарят най-после спря.

— Продължавате оттук. Вървете все наляво, за да се криете в храстите, докато стигнете Морава. Тя не е дълбока сега. Лесно ще я прегазите.

Двамата бежанци тръгнаха. Беше съвсем тихо. Керн се огледа след известно време. Сянката на митничаря се открояваше като черна фигура върху небето. Той ги наблюдаваше. Продължиха пътя си.

На брега на Морава се съблякоха и прибраха във вързопчета дрехите и вещите си. Водата беше мътна, тъмнокафява. Луната просветваше от време на време измежду пръснатите облаци в звездното небе.

— Аз ще вървя напред — каза Щайнер. — По-висок съм от теб.

Нагазиха в реката. Керн почувства как студената вода пълзи нагоре по тялото му, като че няма да го пусне никога. Щайнер пристъпваше бавно и предпазливо пред него. Вдигнал бе раницата и дрехите на главата си. Луната осветяваше широките му плещи. Когато стигна до средата, той спря и се огледа. Керн беше непосредствено зад него. Щайнер се усмихна и му кимна.

Покатериха се по отсрещния бряг и се изтриха набързо с носните си кърпи. После се облякоха и тръгнаха отново. След малко Щайнер спря.

— Минахме вече границата — каза той. Очите му бяха светли, почти прозрачни в процеждащата се светлина между дърветата. Той погледна Керн. — Има ли някаква разлика в тукашните дървета? Или в миризмата на вятъра? Не виждаме ли все същите звезди? Другояче ли умират хората тук?

— Не — каза Керн. — Всичко е еднакво, но аз се чувствам другояче.

Заслониха се под един стар дъб, дето нямаше да ги видят. Пред тях се спускаше тучна ливада. В далечината мигаха светлинките на словашкото село. Щайнер отвори раницата си и потърси цигари. После погледна куфара на Керн.

— Реших, че раницата е по-практична от куфар или чанта. Не прави впечатление. Хората те смятат за безобиден скитник.

— Следят и скитниците — каза Керн. — Всеки бедняк привлича вниманието им. Най-добре е да се пътува с кола.

Запалиха по цигара.

— Ще се върна след час — каза Щайнер. — А ти?

— Ще се опитам да се промъкна до Прага. Полицията там не е толкова лоша. Лесно се получава позволение за няколкодневен престой. После ще видя. Може би ще намеря баща си и той ще ми помогне. Чувах, че бил там.

— Знаеш ли къде живее?

— Не.

— Колко пари имаш?

— Дванайсет шилинга.

Щайнер потърси из джобовете си.

— Ето още малко. Дано ти стигнат до Прага.

Керн вдигна бързо глава.

— Хайде, вземи ги! — каза Щайнер. — Има и за мен. Той показа две банкноти. Керн не можа да види в тъмнината какви са. Поколеба се малко. После взе парите.

— Благодаря — каза той.

Щайнер не отговори. Пушеше и променливата светлина на цигарата разделяше лицето му на осветена и тъмна част.

— Защо те гонят? — запита колебливо Керн. — Ти не си евреин.

Щайнер помълча. Най-после каза:

— Да, не съм евреин.

Нещо зашумя сред дърветата зад тях. Керн скочи.

— Заек или катерица — каза Щайнер. После се обърна към него: — Ще ти кажа нещо, което трябва да си спомниш, синко, в минута на униние. Ти си вън от родината си. Но и майка ти и баща ти са вън. И аз съм вън, само че жена ми е в Германия. И не зная какво става с нея.

Шумоленето зад тях се повтори. Щайнер загаси цигарата и се облегна на дънера на цера. Полъхна ветрец. Луната се бе издигнала над кръгозора мраморнобяла и безмилостна както никога. В онази последна вечер.

След бягството си от концентрационния лагер Щайнер се бе крил една седмица в къщата на свой приятел. Стоеше заключен в таванска стая, готов да избяга през покрива при първия подозрителен шум. Щом се стъмни, приятелят му донасяше хляб, консерви и две шишета вода. Втората вечер му донесе и малко книги. Щайнер ги прочете трескаво, четеше и препрочиташе цял ден, за да не мисли. Не смееше да драсне кибрит или да запуши. Естествените си нужди облекчаваше в един съд, скрит в картонена кутия. Приятелят му я изнасяше, щом се стъмни, и я донасяше отново. Трябваше да са толкова предпазливи, че не смееха и да си прошепнат.

Слугините, които спяха наблизо, можеха да ги чуят и издадат.

— Знае ли Мария, че съм избягал? — бе попитал Щайнер още първата вечер.

— Не. Къщата е под наблюдение.

— Случило ли й се е нещо?

Приятелят му поклати отрицателно глава и си отиде.

Щайнер повтаряше всяка вечер този въпрос. На четвъртата вечер приятелят му най-после дойде с вестта, че я е видял. Тя знаеше вече къде е съпругът й. Приятелят му бе успял да й прошепне тази вест; на другия ден щеше да я види пак сред множеството на пазара. Щайнер прекара целия ден в писане на писмо, което приятелят му трябваше да й предаде тайно. Вечерта го скъса.