Эрих Ремарк: Обичай ближния си

Керн трепна, събуди се в непрогледния мрак и се ослуша. Като всички преследвани същества, и той се събуждаше изведнъж, готов да бяга. Докато седеше на леглото с наведено напред слабо тяло, той обмисляше как ще избяга, ако стълбището е вече заето.

Стаята беше на четвъртия етаж. Към двора имаше прозорец без балкон или корниз, откъдето да стигне до водосточните тръби. Бягството в тази посока беше немислимо. Оставаше само една възможност: по коридора към тавана, а оттам по покрива към съседната къща.

Погледна светещия циферблат на часовника си. Минаваше пет. В стаята беше почти тъмно. Чаршафите на другите две легла сивееха едва доловимо. Полякът спеше до стената, хъркаше.

Керн се смъкна предпазливо от леглото и пропълзя до вратата. В същия миг и спящият в средното легло се размърда и прошепна:

— Какво има?

Керн не отговори, долепил ухо до вратата.

Другият седна и почна да се рови из вещите си, разхвърляни върху желязното легло. Светна джобно електрическо фенерче, в чийто несигурен блед кръг се мярна част от изтърканата кафява врата и фигурата на Керн с разчорлени коси, измачкано бельо, по чорапи, с долепено до ключалката ухо.

— Какво има, да го вземат дяволите? — изсъска човекът от леглото.

Керн се изправи.

— Не зная. Чух някакъв шум, който ме събуди.

— Някакъв шум ли? Какъв шум, глупако?

— Чух нещо долу. Нещо като гласове или стъпки.

Другият стана и отиде до вратата. Беше в жълта риза, изпод която се подаваха два космати мускулести крака. И той се ослуша, после запита:

— Откога си тук?

— От два месеца.

— Имало ли е проверка през това време?

Керн поклати отрицателно глава.

— Аха! Счуло ти се е. Когато си заспал, и кихането понякога трещи като гръмотевица.

Той освети лицето на Керн.

— Така, така! Нямаш и двайсет! Бежанец ли си?

— Разбира се.

— Йезус Кристус, цо ше стало… — промълви внезапно полякът в ъгъла. Мъжът по риза освети последователно стаята. И насочи светлината към отсрещния ъгъл.

От тъмнината се появи една разчорлена черна брада, голяма зинала уста и две дълбоки, втренчено гледащи очи изпод гъсти вежди.

— Не викай Исуса Христа, поляко! — изръмжа мъжът с фенерчето. — Няма го вече. Умря като доброволец при Сома.

— Цо?

— Ето! Ето пак! — Керн изтича към леглото си. — Качват се! Трябва да избягаме през покрива.

Другият се завъртя като пумпал. Чу се затваряне на вратата и шепнещи гласове.

— По дяволите! Да вървим! Тичай, Полски! Полиция!

Той сграбчи вещите от леглото си и попита Керн:

— Знаеш ли пътя?

— Да. По коридора вдясно и нагоре по стълбите зад умивалника.

Мъжът по риза затвори безшумно вратата.

— Матко Боска! — промълви полякът.

— Млъквай! Не им казвай нищо.

Мъжът затвори вратата. И се втурна с Керн по чист коридор. Тичаха така безшумно, че можеха да чуят как капките на недобре затворената чешма се отцеждат в мивката.

— Насам — прошепна Керн, сви в ъгъла и се сблъска с нещо. Политна, зърна униформа и се опита да се върне. В същия миг някой го удари по ръката.

— Мирно! Горе ръцете! — заповяда глас в тъмнината. Керн изпусна нещата си на пода. Лявата му ръка изтръпна от удара в лакътя. Другарят му се огледа, сякаш готов да се хвърли по посока на гласа в тъмнината. Но зърна внезапно дулото на револвер, насочено срещу гърдите му от втори полицай. И вдигна бавно ръце.

— Кръгом! — заповяда гласът. — До прозореца!

И двамата се подчиниха.

— Виж какво има там — каза полицаят с револвера.

Вторият полицай потърси падналите на пода дрехи.

— Трийсет и пет шилинга… Една батерия… една лула… джобно ножче… гребен… и нищо друго…

— Никакви книжа?

— Две писма.

— Паспорти?

— Никакви.

— Къде са паспортите ви? — запита полицаят с револвера.

— Нямам — каза Керн.

— Разбира се! — Полицаят опря револвера си в ребрата на мъжа по риза. — Ами ти? Отделно ли трябва да те разпитвам, кучи сине? — попита той.

— Какво значи „кучи син“? — запита бавно мъжът. Полицаите се спогледаха. Този, който беше без револвер, се изсмя. Другият облиза устни.

— Я гледай — каза бавно той, — какъв изискан господин! Негово превъзходителство генерал Смрадлю! — Вдигна внезапно ръка и го удари по брадичката. — Горе ръцете! — изрева той на политащия мъж.