Эрих Ремарк: Обичай ближния си

— Ритнете го здраво. Веднага ще скочи — обади се равнодушно полицаят, който беше ударил Щайнер.

Падналият изохка.

— Наистина не може да стане — съобщи другият полицай. — От главата му струи кръв.

— Проклятие! — Водачът слезе. — Никой да не мърда! — извика той на арестуваните. — Проклета олелия! Само неприятности.

Колата сега беше съвсем близо до падналия. Керн можа да го види ясно отгоре. Позна го. Беше мършав рус евреин с рядка сива брада. Понякога Керн беше спал в една стая с него. Спомняше си ядосано как старецът заставаше сутрин пред прозореца, олюлявайки се бавно назад-напред в своята молитва. Той беше продавач на конци и връзки за обуща и бе изгонен три пъти от Австрия.

— Хайде, ставай! — заповяда старшият. — Защо скачаш от колата! За много работи има да отговаряш сигурно, а? За кражби и бог знае още за какво!

Старецът помръдна устни. Втренченият му поглед не се отделяше от старшия.

— Какво? — попита го той. — Каза ли нещо?

— Каза, че се хвърлил, защото се страхува — обясни коленичилият полицай.

— Страхува ли се? Ще се страхува, разбира се. Щом нарушава закона. Какво разправя сега?

— Казва, че не е направил нищо лошо.

— Всички говорят така. Но какво ще правим с него? Какво му е?

— Някой трябва да доведе лекар — обади се Щайнер от мястото си.

— Млъквай! — излая гневно старшият. — Къде ще намерим доктор по това време. А не можем да го оставим на улицата. Ще кажат, че ние сме го хвърлили. За всяко нещо е виновна все полицията.

— Трябва да го заведете в болница — каза Щайнер. — Още сега.

Старшият се обърка. Разбра, че падналият е сериозно ранен, затова забрави да се скара на Щайнер.

— В болница няма да го приемат така. Трябва удостоверение. А аз не мога да уредя сам тази работа. Най-напред трябва да докладвам случая.

— Закарайте го в еврейска болница — каза Щайнер. — Там ще го приемат без удостоверение и доклад. И без пари дори.

Старшият го погледна втренчено.

— Ти пък откъде знаеш толкова?

— Трябва да го заведем в диспансера — предложи един от полицаите. — Там винаги има някой лекар или дежурен стажант. Те ще разберат какво му е, а пък ние ще се отървем от него.

Началникът бе решил вече.

— Добре. Вдигнете го! Ще минем покрай диспансера. Един от вас ще остане с него. Проклета разправия!

Полицаите вдигнаха стареца. Той изохка и пребледня. Сложиха го на пода на колата. Той потрепери и отвори очи, които светнаха с неестествен блясък на слабото му лице. Старшият прехапа устни.

— Що за глупост. Да скача от камион на тези години! Карай, но по-полека!

Под главата на ранения постепенно се образува локвичка кръв. Свитите му пръсти дращеха пода на камиона.

Устните му се разтеглиха бавно, откривайки зъбите. Като че някой друг се надсмиваше безгласно и презрително зад помрачения от смъртта измъчен образ.

— Какво казва? — попита старшият.

Полицаят коленичи пак и закрепи главата на стареца, за да не се удря толкова от подскачането на камиона.

Казва, че иска да отиде при децата си — съобщи той. — Защото щели да умрат от глад.

— Глупости! Няма да умрат. Къде са?

Полицаят се наведе пак.

— Не иска да каже, защото ще ги изгонят. Никой от семейството му нямал разрешение за престой.

— Нови глупости. Какво казва сега?

— Казва, че моли да му простите.

— Какво? — попита учудено старшият.

— Казва, че ви моли да му простите за създадената неприятност.

— Да му простя ли? Какво иска да каже? — Старшият поклати глава и погледна втренчено стареца на пода.

Колата спря пред диспансера.

— Внесете го — заповяда старшият. — Полека! А ти, Рьоде, ще останеш с него, докато ти телефонирам.

Вдигнаха ранения. Щайнер се наведе над него.

— Ще намерим децата ти и ще се погрижим за тях — каза той. — Разбра ли, приятелю?

Евреинът затвори очи, после ги отвори пак.

Трима полицаи го внесоха в сградата. Отпуснатите му ръце се влачеха безпомощно по настилката, като че беше вече мъртъв. Двамата полицаи излязоха след малко и се качиха пак.

— Каза ли нещо друго? — попита старшият.

— Не. Лицето му позеленя. Няма да издържи дълго, ако е пречупил гръбнака си.

— Един евреин по-малко — каза полицаят, който бе ударил Щайнер.

— Да му простя! — промълви старшият. — Каква приказка! Смешно човече…

— Особено в днешно време — каза Щайнер.

Старшият се изправи.

— Млъквай ти там, болшевико! — изрева той. — Ще те науча как да се държиш!

Задържаните бяха отведени в участъка на „Елизабетенщрасе“. Свалиха белезниците на Щайнер и Керн и ги оставиха заедно с другите в голяма полутъмна стая.