Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Няма ли нещо за ядене тук? — запита едно дребно плешиво човече, седнало на нар в ъгъла. — Или поне кафе.

— Трябва само да позвъниш за оберкелнера — отговори Щайнер. — Кажи му да донесе листата. Може да си избереш едно от четирите менюта. Има и хайвер, ако искаш, разбира се.

— Храна много лоша тук — каза полякът.

— Я гледай, и нашия Исус Христос бил тук! — Щайнер го погледна с любопитство. — Редовен посетител ли си на това заведение?

— Много лошо — повтори полякът. — И много малко…

— О, господи! — каза мъжът в ъгъла, — а аз имам печено пиле в куфара си! Кога ли ще ни пуснат оттук?

— След две седмици — отговори Щайнер. — Това е обичайното наказание за липса на документи, нали, Исусе Христе? Обзалагам се, че знаеш това.

— Две седмици — потвърди полякът. — Понякога и повече. Много малко храна. И много лоша. Постна чорба.

— По дяволите! Пилето ми ще се развали дотогава — изохка плешивият. — Първото пиле от две години насам. Пестих стотинка по стотинка за него. И смятах да си го изям днес.

— Отложи жалбите си до довечера — каза Щайнер. — Тогава може да си въобразиш, че си го изял вече, и ще ти е по-леко.

— Какви глупости приказваш! — отговори плешивият, като погледна възмутено Щайнер. — Да не мислиш да ме убедиш, че ще ми е все едно, бъбривецо, след като не съм хапнал нищо? Освен това бях отделил едно краче от пилето за утре…

— Почакай тогава до утре на обяд.

— Това не е лошо за мен — намеси се полякът, — аз не ям пилета.

— За теб няма защо да е лошо, ти нямаш печено пиле в куфара — изръмжа мъжът от ъгъла.

— И да имах пиле, пак няма да е лошо. Аз не ям пиле. Не понасям пиле. Повръщам после. — Полякът поглади самодоволно брадата си. — Това пиле не загуба за мен.

— Никой не се интересува от теб, глупако! — извика сърдито плешивият.

— И да има пиле тук, аз пак не ям — съобщи тържествуващо полякът.

— Господи! Чувал ли е някой и друг път такова мрънкане?

Собственикът на пилето в куфара притисна отчаяно с ръце главата си.

— Ясно е, че ти не можеш да загубиш печено пиле — каза Щайнер. — Нашият Исус Христос е имунизиран срещу такава загуба. Нещо като Диоген между печени пилета. А какво ще кажеш, ако са варени?

— Сигурно не — отговори твърдо полякът.

— Ами пиле паприкаш?

— Никакво пиле — сияеше полякът.

— Ще полудея! — изрева измъченият собственик на пилето.

— Ами яйца, Исусе Христе? — обърна се Щайнер. — Ядеш ли пилешки яйца?

Усмивката на поляка изчезна.

— Яйчица… обичам яйчица. — Копнеж разтърси рошавата му брада. — Много обичам.

— Слава богу! Намерихме слабата страна и на това съвършенство.

— Много обичам яйчица — настоя полякът. — Четири яйца, шест яйца, дванайсет яйца, шест варени, други шест пържени. С картофки. Пържени картофки с бекон.

— Не мога да слушам вече! Разпнете го този лаком Исус Христос! — ревеше Пилето в куфара.

— Господа — обади се приятен бас с руски акцент, — защо е това напразно вълнение? Аз успях да вмъкна една бутилка водка. Мога ли да ви предложа малко? Водката стопля сърцето и успокоява душата.

Руснакът извади тапата, пийна и подаде шишето на Щайнер, който също отпи, а след това го подаде на Керн. Младежът поклати глава.

— Пий, синко! — каза Щайнер. — Пиенето е част от програмата. Ще трябва да се научиш.

— Водка много хубаво — съгласи се полякът.

Керн отпи съвсем малко и подаде бутилката на поляка, който я вдигна изискано до устните си.

— Този приятел на яйцата изпи всичко — изръмжа собственикът на пилето, като дръпна бутилката. — Не остана много нещо — каза той със съжаление на руснака, след като пийна.

— Няма значение — махна с ръка онзи, — ще ме пуснат най-късно тази вечер.

— Сигурен ли си? — попита Щайнер.

— Да. Бих казал дори „за жалост“ — отговори руснакът с лек поклон. — Аз имам Нансенов паспорт.

— Нансенов паспорт! — повтори възхитено Пилето. — Вие тогава сте аристократ сред безотечествениците.

— Съжалявам, че и вие нямате същото предимство — каза учтиво руснакът.

— Изпреварихте ни — добави Щайнер. — Бяхте първи. И взехте лъвския дял от световното съчувствие. За нас останаха само огризките. Хората ни съжаляват, но сме неприятни и нежелани.

Руснакът вдигна рамене. После подаде бутилката на последния затворник в килията, който не бе проговорил досега.

— Пийнете и вие, моля.

— Не, благодаря — отвърна рязко поканеният. — Аз не съм от вашата пасмина.

Всички го погледнаха.

— Аз имам паспорт, отечество, разрешително за престой и работа.