Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Прощавай — каза Керн. — Не те видях…

Другият не отговори. Керн забеляза, че е с отворени очи. Той познаваше това състояние: често го бе срещал по пътищата. Най-добре беше да остави съседа си на мира.

— Проклятие! — извика ненадейно Пилето откъм ъгъла на картоиграчите. — Какъв глупак съм! Какъв невъзможен глупак!

— Защо? — запита спокойно Щайнер. — Дама купа беше най-подходящата карта.

— Не мисля за картите, а за това, че руснакът можеше да ни изпрати пилето. Какъв презрян глупак съм, велики Боже! Жалък слабоумен идиот!

Той се огледа така, като че е настъпил краят на света.

Изведнъж Керн почувства, че се смее. Не искаше да се смее. Но не можеше повече да се сдържа. Смя се, докато цялото му тяло почна да се тресе, без да знае сам защо се смее. Нещо се смееше в него и захвърляше безредно всичко — скръбта, миналото и всички спомени.

— Какво има, синко? — попита Щайнер, като вдигна глава.

— Не зная. Смях ме е.

— Смехът винаги е добро нещо. — Щайнер хвърли поп пика, като измъкна очакваната карта от безмълвния поляк.

Керн потърси цигара. Всичко му се стори много просто. Реши, че утре ще се научи да играе карти. И изпита странното чувство, че това решение променя целия му живот.

Картоиграчът бе освободен след пет дни. Не бяха успели да съберат никакви доказателства срещу него.

Той се раздели приятелски с Щайнер, с когото убиваше времето си, усъвършенствайки образованието му в методите на ученика си Качер. На раздяла му подари колодата карти и Щайнер започна на свой ред да обучава Керн. Научи го да играе скат, жас, тарок и покер. Скат за емигранти; жас — за Швейцария: тарок — за Австрия; покер — за всички останали случаи.

След две седмици Керн бе повикан горе. Един старши го въведе в стая при мъж на средна възраст. Стаята изглеждаше огромна и така ярко осветена, че Керн почна да мига. Свикнал бе на полумрака в килията.

— Ти си Лудвиг Керн, студент, без поданство, роден на 30 ноември 1916 година в Дрезден, нали? — попита равнодушно мъжът, като погледна някакъв документ.

Керн кимна. Почувства, че гърлото му пресъхна изведнъж и не може да говори. Другият го погледна.

— Да — каза най-после дрезгаво Керн.

— Живял си в Австрия, без да се явиш в полицията…

Мъжът препрочиташе набързо доклада.

— Осъден си бил на четиринайсет дни задържане и си ги излежал. Ще те изгонят от Австрия. Забранено ти е да се върнеш под страх от затвор. Ето ти официалната заповед за изгонването. Ще се разпишеш тук за доказателство, че знаеш за тази заповед и разбираш, че връщането ти тук влече наказание. Подпиши долу вдясно.

Мъжът запали цигара. Керн гледаше като замаян грубата ръка с изпъкнали жили, която държеше кибрита. След два часа този човек ще затвори бюрото си и ще отиде да вечеря. После ще играе може би карти и ще изпие няколко чаши вино. Към Единайсет часа ще се прозине, ще плати сметката си и ще каже: „Уморих се, отивам си вкъщи да спя“. Вкъщи, да спя. В същото време горите край границата ще са потънали в мрак, отчужденост и страх; в тях — самотна, залутана, залитаща и уморена, жадуваща да види хора и страхуваща се от тях, ще скита мигащата искрица живот, носеща името Лудвиг Керн. Причината за тази разлика е хартийката, наречена паспорт, която го отличава от отегчения чиновник пред писалището. Кръвта им има еднаква температура, очите — еднаква структура, нервите реагират на едни и същи дразнения, мислите им минават по един и същ път, и все пак ги разделя бездна, нищо не е еднакво за тях; задоволството за единия е мъчение за другия, те са грабител и ограбен, а бездната помежду им е само една хартийка с някакво име и дати без значение…

— Тук, вдясно — каза чиновникът, — двете имена.

Керн се опомни и подписа.

— До коя граница искаш да те отведат? — запита чиновникът.

— До чешката.

— Добре. Ще тръгнеш след час. Ще те изпратят дотам.

— Имам някои вещи в досегашното си жилище. Мога ли да си ги взема?

— Какви са?

— Чанта с ризи и други такива неща.

— Добре. Кажи на полицая, който ще те придружи до границата. Може да се отбиете на отиване.

Старшият заведе Керн долу и се върна горе с Щайнер.

— Какво стана? — запита живо Пилето.

— Ще ни пуснат след един час.

— Исусе Христе — каза полякът. — И гонитбата ще започне отново.

— Предпочиташ да останеш тук ли? — запита Пилето.

— Да беше по-добро яденето и да имах длъжност пазач, с радост бих останал.

Керн извади носна кърпа и се постара да почисти костюма си. Ризата му беше много мръсна след две седмици носене. Той обърна маншетите, които бе запазил грижливо. Полякът го погледна.