Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Не разбирам. Дрънкаш сантиментални глупости. Без никакъв смисъл. Винаги става така. Изпразни чашата си сега! Ей тъй… Добре, изпразни я най-после! Що за приказки! Да не мислиш, че и аз не чувствам същото до мозъка на костите си?

— Да…

Керн изпразни чашата си.

— Мина ми — каза той. — Имаш ли цигари, Марил?

— Разбира се. Ето.

Керн пое дълбоко дима. И изведнъж видя в полумрака на Катакомбите образа на Щайнер. Наведен напред, с иронична искрица в очите, проблясваща в мигащата светлина на свещите, както го бе видял преди цяла вечност във виенския затвор.

Стори му се, че чува дълбокия бавен глас: „Какво ще кажеш, синко?“

„Да — помисли си той. — Да, Щайнер…“

— Рут знае ли?

— Да.

— Къде е тя сега?

— Нямам представа. Вероятно в бежанския комитет. Не знаеше, че ще дойдеш.

— Сам не знаех кога точно ще ме пуснат… Може ли да се намери работа в Мексико?

— Да. Не зная каква. Но ще ви дадат разрешително за престой и за работа. Това е сигурно.

— Не зная нито дума испански — каза Керн. — Да не би пък да говорят португалски?

— Не. Испански. Ще го научиш.

Керн кимна.

Марил се наведе към него.

— Зная, че не е леко, Керн — каза с внезапно променен глас. — Но съветът ми е: върви! Не размишлявай, върви! Махни се от Европа! Само дяволът знае какво ще стане тук. Такъв случай едва ли ще се появи повторно. Никога няма да съберете и толкова пари. Заминете, деца.

Той пресуши чашата си.

— Ще дойдеш ли и ти с нас? — попита Керн.

— Не.

— Нима парите няма да стигнат за трима? И ние имаме още малко спестени.

— Не е там въпросът. Аз оставам тук. Не мога да ти обясня защо. Но ще остана. Каквото и да се случи. Тези неща не се обясняват. Те само се чувстват.

— Разбирам те — каза Керн.

— Ето я и Рут — извика Марил. — И точно тъй, както аз ще остана тук, вие пък ще заминете. Разбираш ли това?

— Да, Марил.

— Слава богу! — Рут спря за миг на прага. После се хвърли в обятията на Керн. — Кога дойде?

— Преди половин час.

Тя вдигна глава и охлаби прегръдката, едновременно безкрайна и по-кратка от миг.

— Знаеш ли…

— Да. Марил ми каза всичко.

Керн се огледа. Марил беше изчезнал.

— Знаеш ли и…? — попита колебливо Рут.

— Да, зная. Да не говорим за това сега. Да излезем, да отидем навън. Искам да се махна оттук, да излезем.

— Добре.

Тръгнаха по Елисейските полета. Беше вечер, бледият полумесец плуваше в зеленикавото небе. Ясният сребрист въздух беше толкова свеж, че всички тротоари пред кафенетата бяха препълнени с народ. Керн и Рут дълго вървяха мълчаливо. Най-после той попита:

— Знаеш ли къде се намира Мексико?

Рут поклати глава.

— Не точно. Но не зная вече и къде е Германия.

Керн я погледна. Хвана я за ръката.

— Трябва да си купим учебник по испански, Рут.

— Купих вече един на старо онзи ден.

— На старо, а? — усмихна се Керн. — Ще се оправим, нали, Рут?

Тя кимна.

— Поне ще видим свят. Ако ни бяха върнали в Германия, нямаше да можем.

Тя кимна отново.

Минаха покрай „Рон Поан“. По дърветата се виждаха първите нежнозелени листенца. Те блестяха в уличното осветление като мигащите пламъчета на блуждаещ огън, бликнал от земята и залутан между клоните и стъблата на кестените. Градинките бяха разкопани и силният мирис на пръстта се сливаше странно с миризмата на бензин, вечно витаеща над широкия булевард. Градинарите бяха посадили тук-там нарциси, чиито бели цветчета блестяха в тъмнината.

Магазините затваряха, в този час улиците бяха така претъпкани, че движението бе затруднено.

Керн погледна Рут и каза:

— Колко много хора!

— Да — отговори тя. — Ужасно много.