Эрих Ремарк - Обичай ближния си

Последната топка бе загубил на косъм.

Щайнер си избра щека и започна да играе отново. Пред очите му прелитаха искри, трябваше да спира от време на време, но все пак изкара играта без да сгреши.

— Много добре играете! — каза възхитено келнерът.

Щайнер кимна за благодарност и погледна часовника си. Минаваше три. Плати набързо сметката си и излезе.

Изкачи се по покритите с линолеум стълби, обзет от странен, мъчителен трепет. Дългият коридор се извиваше и люлееше. И изведнъж една снежнобяла врата изскочи пред него — петстотин и пет.

Щайнер почука. Никакъв отговор. Почука отново.

Ужасяващ страх, че неизбежното е станало вече, присви стомаха му, докато отваряше вратата. Стаята, осветена от следобедното слънце, беше като спокойно островче в друг свят. Като че бучащият порой на времето бе загубил вече власт над безкрайно спокойното лице, което гледаше Щайнер от тясното легло. Той политна и изпусна шапката си. Опита да се наведе, за да я вземе, но нещо го тласна отзад и той в миг се озова коленичил до леглото, разплакан безгласно в бурно вълнение.

Жената го погледа известно време със спокоен поглед. После се развълнува, челото й се набръчка, устните помръднаха. Неописуем ужас светна в погледа й, неподвижно почиващата на завивката ръка се вдигна, като че искаше да се увери чрез допир в това, което погледът й бе разкрил.

— Аз съм, Мария — каза Щайнер…

Жена му се опита да вдигне глава. Погледът й потърси лицето му, което беше до нейното.

— Бъди спокойна, Мария. Аз съм — повтори Щайнер. — Дойдох.

— Йозеф… — прошепна тя.

Щайнер трябваше да наведе глава. Очите му бяха просълзени. Той прехапа устни и преглътна.

— Аз съм, Мария. Върнах се при теб.

— Ако те открият… — прошепна жена му.

— Няма да ме открият. Не могат да ме открият. Ще остана тук. Ще остана при теб.

— Прегърни ме, Йозеф. Искам да почувствам, че наистина си тук. Толкова често те виждах…

Той взе слабата й ръка със сини жилчици и я целуна. После се наведе и притисна устни до нейните, до уморените устни, които вече принадлежаха на друг свят. Когато се изправи, той видя, че очите й са насълзени. Тя поклати леко глава и сълзите започнаха да се леят неудържимо.

— Знаех, че не можеш да дойдеш, но все пак те чаках.

— Ще остана при теб.

Тя се опита да го отблъсне.

— Не можеш да останеш тук. Трябва да заминеш. Ти не знаеш какво става тук. Трябва да заминеш веднага. Върви си, Йозеф…

— Няма да си отида. Не е опасно.

— Аз знам по-добре от теб. Опасно е. Видях те. Върви си сега. Няма да издържа още много време, а и сама мога да посрещна края.

— Взел съм мерки да мога да остана, Мария. Ще има амнистия, която ме засяга.

Тя го погледна недоверчиво.

— Вярно е — каза той. — Кълна ти се, че е вярно, Мария. Никой не трябва да узнае, че съм тук, но дори и да узнае, няма значение.

— Аз няма да продумам, Йозеф. Никога не съм продумвала.

— Зная, Мария. — Той почувства, че всичката кръв нахлува в главата му. — Не си ли поискала развод? — попита тихо.

— Не. Как бих могла да сторя такова нещо?

— Би трябвало да го направиш. За себе си, за да ти е по-леко.

— Не бях толкова зле. Хората ми помагаха. Така получих и тази стая. Много по-приятно ми беше да бъде сама. Защото така бях много повече с теб.

Щайнер я погледна. Лицето й беше изпито. Скулите — изпъкнали, кожата восъчнобледа със синкави сенки. Шията й беше изтъняла, крехка, ключиците стърчаха под хлътналите рамене. Очите й бяха помръкнали, устните безкръвни. Само косите й лъщяха, още по-тежки и по-гъсти, сякаш цялата й някогашна жизненост се бе събрала победоносно там, над загиващото тяло. Те блестяха под лъчите на следобедното слънце като червеникавозлатисто сияние, като безумен протест срещу изтощението на това полудетско тяло, почти невидимо под завивките.

Вратата се отвори и в стаята влезе сестра.

Щайнер стана. Сестрата остави на масата чаша с някаква бяла течност.

— Гост ли имате? — попита тя и погледна Щайнер с проницателните си сини очи.

Болната кимна.

— От Бреслау — прошепна тя.

— Толкова отдалече? Много мило, нали? Сега ще имаме малко разнообразие.

Сините очи погледнаха още веднъж набързо Щайнер, докато сестрата вадеше термометър.

— Има ли температура? — попита Щайнер.

— Не — весело отговори сестрата. — От доста време вече няма никаква температура.

Тя постави термометъра в устата на болната и излезе. Щайнер взе един стол и седна до леглото. После взе ръцете на жена си в своите.