Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Четири седмици! — погледна го с ужас Рут. — Четири седмици ли трябва да останеш тук?

— Няма нищо. Това беше просто случайна злополука. Но ти! Не бъди глупава! Всеки може да ти поиска документи. И то всеки миг.

— Но аз имам документи.

— Какво?

— Имам разрешително за престой, Лудвиг.

Тя извади от джоба си хартийката и я подаде на Керн. Той я погледна втренчено. После каза:

— Боже! Истина е! Все едно виждам как възкръсва мъртвец. Този път значи наистина са ни помогнали! Кой направи това? Бежанският комитет ли?

— Да. Бежанският комитет и Класман.

— Може ли Един затворник да целуне гостенката си? — обърна се Керн към полицая.

— Колкото иска — отговори той и го погледна равнодушно. — Единствената забрана е тя да не се възползва от тази възможност, за да му бутне ножче или пила.

— Няма смисъл да удължавам по този начин двете седмици, които ми остават.

Полицаят си сви цигара и я запали.

— Имаш ли вест от Щайнер, Рут? — попита Керн.

— Никаква. Но Марил каза, че това е невъзможно. Той не би могъл да ни пише. Просто ще се върне. Неочаквано.

Керн я погледна.

— Вярва ли наистина Марил, че ще го видим пак?

— Всички вярваме, Лудвиг. Можем ли да правим друго?

Керн кимна.

— Да. Какво друго бихме могли да правим, наистина? Само една седмица е минала от заминаването му. Може би ще успее да се измъкне.

— Трябва да се измъкне. Не мога да си представя нищо друго.

— Време е вече — обади се полицаят. — Днешното свиждане свърши.

Керн прегърна Рут.

— Върни се — прошепна тя. — Върни се по-скоро! Тук ли ще останеш, в „Ла Санте“?

— Не. Ще ни преместят на границата.

— Ще се постарая да получа още едно разрешение за свиждане. Върни се! Обичам те. И се страхувам. Бих предпочела да замина с теб.

— Не можеш. Твоето разрешително важи само за Париж. А аз ще се върна.

— Имам пари. Под шалчето ми са. Извади ги, когато ме целунеш.

— Няма нужда. Имам достатъчно у себе си. Задръж твоите. Марил ще се грижи за теб, а и Щайнер ще се върне може би.

— Време е вече, деца — смъмри ги полицаят. — Никой от вас не отива на гилотината все пак.

— Сбогом. — Рут целуна Керн. — Обичам те, върни се, Лудвиг! — Тя се огледа и взе едно пакетче от пейката. — Донесох ти нещо за ядене. Прегледаха го долу и го пуснаха — каза тя на полицая. — Сбогом, Лудвиг.

— Много съм щастлив, Рут. Господи! Не знаеш колко се радвам за разрешителното ти! Направо съм в рая.

— Хайде — каза полицаят — Влизай в него тогава!

Керн взе пакета под мишница. Беше тежък. После тръгна с полицая.

— Знаеш ли — каза замислено полицаят, — жена ми е шейсетгодишна и малко прегърбена. Понякога си припомням това.

Надзирателят току-що бе стигнал до тяхната килия, когато Керн се върна.

— Пак картофена чорба без картофи, Керн — каза безутешно Леополд.

— Тази вечер нося зеленчукова супа — с укор съобщи ключарят.

— Може да я наречеш и кафе, ако желаеш — възрази Леополд. — Защото аз вярвам каквото и да ми кажеш.

— Какъв е този пакет? — обърна се вестфалецът Мьонке към Керн.

— Нещо за ядене. Още не зная какво.

Лицето на Леополд светна като потир с причастие.

— Отваряй го по-бързо!

Керн отвърза канапа.

— Масло — каза почтително Леополд.

— Като слънчоглед — добави Мьонке.

— Бял хляб! Салам! Шоколад! — продължаваше възторжено Леополд. — И сирене дори.

— Като слънчоглед — повтори Мьонке.

Леополд не му обърна внимание. Само се поизправи и бодро каза:

— Хайде, ключарю! Вземи си жалката чорба и…

— Чакай! — прекъсна го Мьонке. — Не бързай толкова! Тези австрийци! Те са причината да загубим войната през 1918 година. Подай насам паниците! — обърна се той към надзирателя.

После ги взе и ги остави на пейката. Нареди и другите храни около тях и погледна получилия се натюрморт. На стената над сиренето някой предишен обитател на килията бе написал с молив:

Всичко има край, дори доживотният затвор.

Мьонке се усмихна.

— Зеленчуковата супа ще пием като чай — съобщи той. — А сега да се навечеряме като цивилизовани хора. Какво ще кажеш, Керн?

— Амин — отговори Керн.

— Утре ще дойда пак, Мария.

Щайнер се наведе над притихналото й лице, после се изправи. Сестрата бе застанала до вратата. Острият й поглед го измери от глава до пети, но избягваше да срещне неговия. Подносът в ръката й трепереше, чашата звънтеше леко.

Щайнер излезе в коридора.

— Стой — заповяда един глас.

От двете страни на вратата бяха застанали униформени полицаи с извадени пистолети. Щайнер спря.