Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Много добре знаеш, че трябва да ме наричаш господин майор. Продължавай да ме наричаш Щайнбренер и да се подиграваш, но за всяко подобно обръщение ще прекарваш седмица в кървави сълзи, миличък! Отсега нататък ще имам достатъчно време да се занимавам с теб.

Тръгнаха по широкото стълбище. Щайнер беше между двамата си пазачи. Вечерта беше топла, високите прозорци бяха широко отворени. Миришеше на пролет.

— Цяла вечност ще прекараме заедно — заяви бавно и радостно Щайнбренер. — Целият ти живот, миличък! А пък и имената ни съвпадат така добре — Щайнер и Щайнбренер! Ще видим как ще го използваме.

Щайнер кимна замислено. Отвореният прозорец стана по-голям, приближи се неусетно… Щайнер блъсна Щайнбренер към прозореца, скочи върху него, над него — и полетя заедно с него в простора.

— Не се стеснявайте да вземете парите — каза Марил. Беше тъжен и разсеян. — Той ми ги остави изрично за вас двамата. С поръчение да ви ги предам, ако не се върне.

Керн поклати глава. Току-що бе пристигнал и беше изцапан и тъжен, върнал се бе през Дижон в ремарке на трактор. Сега седеше с Марил в Катакомбите.

— Ще се върне — каза той. — Щайнер ще се върне.

— Няма да се върне — отговори настойчиво Марил. — Господи! Не ми съсипвай съвсем настроението с непрестанното си: „Ще се върне!“. Няма да се върне! Чети!

Той извади от джоба си смачкана телеграма и я сложи на масата. Керн я взе и я разгъна. Беше от Берлин, изпратена до съдържателката на „Вердюн“.

— „Сърдечни поздрави за рождения ден, Ото“ — прочете той.

После погледна Марил и попита:

— Какво означава това?

— Значи, че са го пипнали. Уговорихме се някой негов приятел да ми изпрати такава телеграма. Лесно можеше да се предвиди. Казах му какво ще стане. А сега млъкни и прибери тези мръсни банкноти! — Той бутна парите към Керн. — Тук са хиляда двеста и четиресет франка — обясни. — Ето и още нещо! — Извади портфейла си и показа два билета. — За двама, от Бордо до Мексико. На португалския товарен параход „Такома“. За теб и за Рут. Параходът тръгва на осемнайсети. Купихме ви ги с парите на Щайнер, а другите са остатъкът. Погрижихме се и за виза. Документите са в бежанския комитет.

Керн погледна втренчено билетите и каза, без да разбира:

— Но…

— Никакво „но“! — прекъсна го Марил. — Не ме ядосвай, Керн! Всичко това ни струва доста труд. И някакво щастливо съвпадение! Преди три дни бежанският комитет обяви, че е получил разрешение от мексиканското правителство да изпрати в Мексико сто и петдесет бежанци, стига да могат да си платят пътните. Веднага записахме теб и Рут. Парите току-що бяха оставени в наше разпореждане. От време на време стават чудеса. А сега… — той замълча. — Ивон, донеси ми един кирш — каза най-после на дебелата елзаска. Ивон кимна и излезе тромаво от кухнята, като люлееше дебелите си бедра.

— Донеси два! — извика Марил след нея.

Ивон се обърна и каза:

— Вече взех два.

— Чудесно! На този свят има поне един разбран човек.

След това Марил се обърна към Керн и попита:

— Проумя ли го вече? Малко е изненадващо, признавам. Ако занесеш в префектурата билета и визата, ще получиш разрешително за престой във Франция до деня на отплаването. Дори и да си влязъл незаконно. Бежанският комитет успя да уреди и този въпрос. Иди най-напред там утре сутринта. Това е единствената ти възможност да се измъкнеш от тази каша. Знаеш ли какво е наказанието, ако те арестуват отново?

— Да. Един месец при първо нарушение и шест месеца затвор — при второ.

— Така, шест месеца. А положително ще те хващат пак от време на време.

Марил вдигна глава. Ивон бе застанала пред него и поставяше на масата поднос с две чаши. Едната беше обикновена, втората със столче, пълна догоре с ракия.

— Тази е за вас — съобщи Ивон, като се усмихна и посочи с пръст чашката със столчето. — За същата цена.

— Благодаря. Ти си много добро дете. Срамота ще е да се омъжиш, за да станеш някоя нова Ксантипа или пък благородна мъченица. Наздраве! — Марил изпразни наведнъж половината чаша. — Наздраве, Керн! — повтори. — Защо не пиеш? — Той остави чашата си на масата и погледна за пръв път Керн в лицето. — Само това ни трябваше сега — каза, — да заревеш! Така ли смяташ, че трябва да се държи един мъж?

— Няма да зарева — възрази Керн. — Пък и какво значение има за другите, ако зарева? Но аз през цялото време се надявах да заваря Щайнер, когато се върна, а сега ти ми даваш пари и билети и ми казваш, че съм спасен, защото той се е погубил… Не разбираш ли, че това е отвратително?