Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Радваш ли се, че съм тук? — попита той, като съзнаваше колко глупав е въпросът му.

— Безкрайно много… — отговори Мария, без да се усмихне.

Те се гледаха мълчаливо. Нямаше какво да си кажат.

Защото обстоятелството, че са заедно, значеше само по себе си толкова много. Гледаха се и нищо друго нямаше вече значение за тях. Чувстваха се погълнати един от друг, всеки се бе върнал при другия. Животът нямаше вече минало и бъдеще, той беше само настояще.

Беше почивка, спокойствие и мир.

Сестрата влезе отново и записа нещо на листа за температурата, те почти не я забелязаха. Защото продължаваха да се гледат. Слънцето вървеше неохотно по своя път, напусна колебливо прекрасните пламтящи коси и се отпусна като рижо котенце на възглавницата, а после тръгна все така неохотно към стената и се покатери бавно по нея. А те продължаваха да се гледат. Мракът се промъкна със силните си крака в стаята и я изпълни. Те продължаваха да се гледат, не можеха да отделят поглед един от друг, докато сенките напуснаха ъглите на стаята и покриха с крилете си бялото лице, единственото лице на света.

Вратата се отвори и докторът влезе с порой светлина, последван от сестрата.

— Трябва да си тръгвате вече — каза сестрата.

— Да. — Щайнер стана и се наведе над леглото. — Утре ще дойда пак, Мария.

Тя лежеше като полузаспало, уморено от игра дете, унесено вече в сънищата си.

— Да — каза и Щайнер не можа да разбере на него ли говори, или на някой образ в съня си. — Да, ела пак.

Той почака отвън за лекаря и попита колко още й остава. Докторът го изгледа строго. После каза:

— Три-четири дни най-много. Истинско чудо е, че живя и толкова.

— Благодаря.

Щайнер слезе бавно по стълбите. Пред входа се спря.

Градът изникна внезапно пред него. Не го бе забелязал на идване, но сега се озова пред него, пред града, от който не можеше да избяга. Видя улиците, къщите, опасността, безгласната невидима опасност, която го дебнеше от всеки ъгъл, пред всеки вход, във всяко лице. Той знаеше, че не може да стори нищо.

Мястото, където можеха да го заловят като звяр на водопой в джунглата, беше бялата каменна сграда зад него. Той знаеше, че трябва да се крие, за да може да се върне тук. Три-четири дни. Един миг, но и цяла вечност. Зачуди се дали да се опита да намери някой приятел. Най-после реши да отиде в малък хотел. Това беше най-сигурното място, където да се приюти първия ден.

Керн седеше в една килия на затвора „Ла Санте“ с австриеца Леополд Брук и вестфалеца Мьонке. Лепяха книжни кесии.

— Момчета — каза след известно време Леополд, — нечовешки съм гладен. Бих могъл да изям тази брашнена каша, ако нямаше да последва наказание.

— Почакай още десет минути — отговори Керн. — Ще ни донесат вечерната чорба.

— Каква полза? След нея пак ще съм гладен. — Леополд духна в една книжна кесия, после я удари със силен плясък. — Жалко, че в такива проклети времена хората имат стомаси. Като си спомня за варено говеждо или пържено свинско, мога да разкъсам някого.

— Аз пък мисля повече за някой голям бифтек — заяви Мьонке и вдигна глава. — С лук и пържени картофи. И ледена бира.

— Млъквай! — извика Леополд. — Да мислим за нещо друго. За цветя например.

— За какви по-точно?

— Каквито и да са хубави цветя. За да се разсеем.

— Цветята не ме разсейват.

— Веднъж видях цяла леха рози — каза Леополд с отчаяно усилие, но някак разсеяно. — Миналото лято. Пред затвора в Паланца. Привечер, когато ни пускаха. Червени рози, червени като… като…

— Като бифтек — помогна му Мьонке.

— О, да го вземат дяволите!

Чу се щракане на ключ.

— Чорбата пристига — каза Мьонке.

Вратата се отвори. Беше пазачът.

— Керн… — каза той.

Керн стана.

— Ела с мен. Дошъл е посетител за теб.

— Посетител ли? — попита учудено Керн.

— Вероятно президентът на републиката — подсказа Леополд.

— Може би е Класман. Той има документи. И може би ми носи нещо за ядене.

— Масло — каза с копнеж Леополд, — голямо парче масло със слънчогледов цвят.

Мьонке се засмя.

— О, лирико! Започна да мислиш за слънчогледи вече!

Керн се спря пред прага като поразен от гръм.

— Рут! — извика той с притаен дъх. — Как си дошла тук? Арестували ли са те?

— Не, Лудвиг.

Керн погледна бегло пазача, безучастно облегнат в ъгъла. След това тръгна бързо към нея.

— За бога, Рут, бягай веднага оттук! — прошепна й на немски. — Не знаеш какво вършиш! Може да те арестуват всеки миг, а това значи четири седмици затвор и шест месеца при второ нарушение.