Эрих Ремарк: Мансардата на бляновете

Майският вятър полъхваше над цъфналите градини. Кичурите люляк, надвесени над старата стена, разнасяха тежък, сладък аромат. Художникът Фриц Шрам бавно вървеше по старите улици на малкия град. Понякога той се спираше и се възхищаваше на старинния изглед на къщите или на островърхите издатини, възвисени към вечерното небе и привличащи вниманието и погледа на художника.

Ръката му съзнателно отваряше албума и с бързи щрихи той успяваше да нанесе на листа наброска. Като се спря при малката полуразрушена вратичка, поиска да я нарисува, но погледна часовника си, усмихна се и засили ход.

Скоро обаче отново забави крачките си, като се възхищаваше от всичко наоколо и помисли: Нека почака, вечерта е тъй красива…

Той забелязваше любовни двойки да потъват във вечерния полумрак. На всички лица падаше отблясъкът на умиращата вечер, като заглаждаше бръчките, следите от немотията, работата и тежкия живот. Мъката и болезненото ставаше сън — благостната вечер простираше длани над всекидневната сивота и нашепваше: Погледни пролетта, погледни пролетта!

И майският вятър, потрепвайки листата, шепнеше: „Остави мислите, не се измъчвай, светът е тъй красив… красив…“. И влюбените по-нежно се прегръщаха и по-нежно се заглеждаха в очите си.

Планинският ветрец донесе неизразимата жажда за любов. Люлякът разнасяше същия любовен копнеж.

Фриц Шрам мечтателно погледна бързокрилите ластовички, които се виеха чудновато по небето.

— Лу — каза той и дълбока въздишка се откърти от гърдите му. Потъна в спомени и вървеше, без да забелязва пролетта, като се насочи към усамотената къщичка, разположена в края на алеята от кестени.

Стъмни се. Сини сенки паднаха по земята. Фриц се спря. Отнякъде долиташе музика.

Той се заслуша. Лееха се сребристите струи на рояла и над тях се носеше нежен сладък глас. Вятърът разнасяше тази музика и тя звучеше над градината. Сега успя да долови и думите на песента.

Сърцето му затуптя.

Той чу песента, която неведнъж беше чувал до днес. Пред него възкръснаха спомените на миналото — любимият, едва сподавен глас продължаваше да се носи из бистрия въздух.

Развълнуван, се запъти по посоката, откъдето долиташе песента.

Да, това беше песента, която тя тъй често му пееше. Тя… Далечната… Мъртвата… Лу…

Във вечерния въздух гласът звучеше в страстна истома:

Песента развълнува Фриц и дълбоко трогнат, той тръгна по пътечката към стълбата. Пред вратата на стаята, от която долиташе музиката, се спря: пред очите му се показа картина, пълна с очарователна прелест.

Полумрак обвиваше тъмносинята стая. На рояла горяха две свещи. Тяхната светлина падаше върху белите клавиши, които блестяха в полумрака. Тази светлина изпълваше стаята с блатисти отражения и меко очертаваше нежния профил на момичето, което седеше пред рояла. Сякаш приказно сияние обгръщаше лицето му.

Ръцете й спокойно почиваха на клавишите. В сините й като море очи трептеше тъга и печална мека гънка беше легнала край устните й.

— Най-после, господин Шрам — каза тя и гласът й прозвуча приветливо, — ние вече бяхме престанали да се надяваме, че ще дойдете.

— Скарайте ми се, госпожо — каза Фриц, навеждайки се над ръката й, — вечерта, тази чудна вечер е виновна за всичко. Но…

И той погледна към стаята, където беше девойката.

— Да, ние имаме нова гостенка. Моята племенница се върна от пансиона. А сега да вървим: госпожата на търговския съветник Фридхайм загуби търпение. Но вие сам ще видите…

— Да, да. — И Фриц размени с домакинята многозначителна усмивка. Вратата се отвори, в стаята стоеше една пълна дама, която се обърна към Фриц.

— Но той все пак дойде, нашият маестро — извика тя, стискайки ръката му, — наистина това е неделикатно, неделикатно — добави тя, разглеждайки го с лорнета си, — да изоставиш приятелите си на произвола на съдбата. Чакаме, горим от нетърпение да чуем нещо за благословената Италия. Та нали вие ни обещахте.

— Вие сте права, госпожо — усмихна се Фриц, — но мен ме задържаха няколко интересни рисунки. Затова пък ги донесох тук със себе си.

И като взе рисунките, тя избърза в съседната стая. Фриц и домакинята я последваха.