Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— В гълъбовия здрач до урната, обвита с рози, се издига печалният силует на жена. Разсветва… става все по-светло и по-светло. И завесата пада бавно.

… Това е прологът. И отново започва оркестърът. Звучи темата на арфата… Завесата се вдига. Разсветване и море… и човек в черно. Той простира ръце към слънцето. Мъжки глас пее молитва на слънцето.

Втора картина: Творчество. Мъжки и женски гласове пеят песента на творчеството, песента на съзиждането.

Трета картина: Стени, облени от лунна светлина, и над тях две сплетени ръце. Жално и страстно звучат фаготите и ниският глас се носи над риданията на оркестъра. Печалната мелодия отмира.

Люляк в лунна нощ. Цигулки. Мъжът е коленичил пред една девойка. Цигулките пеят за любовта… а томителната мелодия на виолончелото пее за любовта, за тържеството… Мъжът се изправя, редом с него е девойката и над всичко величествено звучи песента на любовта.

Отричането. До масата стои човек, отпуснал уморено глава върху ръцете си. Грозно бучене в оркестъра. Резки дисонанси прорязват мелодията. Човекът за миг вдига глава… и отново я отпуска безсилно. Сълзи… и музиката рязко се прекъсва.

Последната картина: Гълъбов мрак. Урна. Продължителни лилави акорди — бавно се запалват звездите… смели хроматични гами… Постепенно може да се различи фигурата на човек — той е прострян на земята — изправя се… Пред него се изправя чудно видение… блещукат със сребрист блясък звездите, музика… те вещаят избавление… Човекът коленичи и тя се привежда над него. После се отправя към урната и полага върху нея рози. „О, младост, за сявга повехнала пролет…“ звучи в оркестъра. И той замлъква…

Ернест чувстваше трескава възбуда. На бузите му избиха червени петна. Елсбет се наведе над него, като се мъчеше да прочете написаното. Стъмни се.

— Мъртъв, мъртъв — извика Ернест, потънал в скръб, — всичко е изгубено… това е моето последно произведение… сега искам да умра… сега знам какъв е моят път… — добави той тихо.

— Ти трябва да живееш — прозвуча гласът й.

— Аз загубих всичко, Елсбет. Фриц ни напусна… той е мъртъв… А ти… Елсбет… — И отпаднал, той добави: — Кажи ми… че си ми простила… нощем не мога да заспя… срамно ми е и страдам… Кажи, че си ми простила прегрешението… и тогава аз ще отмина и никога няма да застана на твоя чист път…

Елсбет побледня.

— Ти няма за какво да съжаляваш, Ернест.

Той поклати в отчаяние глава.

— Аз те обичам, Ернест…

Той извика от болка.

— Елсбет, не бъди толкова жестока… Не засилвай моята болка за изгубеното…

Залязващото слънце озари косата й, заблестя в нейните очи.

— Аз те обичам, Ернест.

— Елсбет — и той събори креслото, — ти не знаеш всичко, аз те предадох… измених ти… аз обичах друга…

И отново в здрачевината прозвуча гласът на Елсбет:

— Аз знам всичко…

— Ти… ти знаеш всичко? Че аз… с друга жена… — Той напразно търсеше опора.

— Аз знам всичко, Ернест…

— И… и… ти казваш… Нима това е истина?… Аз не искам да живея… ако това не е така… Елсбет…

— Аз те обичам, Ернест!…

Тържествуващ вик се изтръгна от него, преплетен с ридание:

— Елсбет!… Миньон!… — И той коленичи пред нея.

— Любими…

— Миньон… Миньон… Миньон…

Стъмни се.

— Кажи ми, любима, как можеш да дариш с такава милост мен, бедния и грешния?

— Ти не си грешил… ти си се заблуждавал… Но ти отново намери себе си.

— В теб, любима… О, защо с нас не е Фриц, защо той не доживя това?

— Той знаеше.

— Знаеше? Фриц… приятелю… със своята смърт ти ми помогна да намеря себе си отново…

И притиснати един към друг, те тръгнаха към мансардата на бляновете. В къта на Бетховен Ернест запали свещите пред портрета на починалия приятел. Златисти отблясъци паднаха върху челото на Елсбет, чело на мадона.

Ернест я погледна и почувства как в него расте съзнанието за щастието, което го е озарило… И като сложи ръка върху нейното рамо, той каза:

— Фриц… любими… твоите деца намериха пътя към себе си… благодаря ти. Намерих отново своя път… Фриц… и щастието е в моите ръце… ти…

— Аз… ти…

И в блещукането на свещите изглеждаше, че черните очи засветиха от живот и ласкавите устни трепнаха, усмихнаха се приветливо…