Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Не зная. Почувствах желание да ги купя. Те са тъй хубави… знаеш ли, те ми напомнят снега. Те напомнят за много неща. Случих на богат живот… без да се гледа на страданието, животът ми беше богат и прекрасен…

— Защо заговори за това, вуйчо Фриц?

— Цветята ме накараха.

— Днес ти си някак тържествен. Остави мрачните мисли. Помисли за идващата пролет.

— Да, бих искал да преживея още една пролет… да събирам червения мак… червените макове… ослепително лекомислените цветя… и рози… Светът стана по-тих, Елсбет.

— Но и тишината не е лишена от живот.

— Аз не я чувствам. Сякаш се готвя за дълъг сън. Имам едно желание: да умра красиво!

— Вуйчо Фриц…

— Да, дете мое… да умра леко, весело… да премина в небитието без тежки мисли… Краят трябва да бъде такъв, какъвто е и животът, без горест, без радост, пълен с онази лекота, която е била присъща на древна Гърция и в която има всичко: и тържество, и отрицание…

Той взе парче тебешир и написа на масата:

Краят трябва да бъде радостен.

— Остави мрачните мисли.

— Как странно е нареден светът, Елсбет. Някога ти дойде при мен да търсиш подкрепа и утеха, а сега ролите са разменени. Ти израсна, Елсбет, и стана жена. В последните месеци ти израсна много. Ернест не ще те познае…

— Ернест… — прошепна тя.

— Отдавна ли не е писал?

— Отдавна.

— Това е временна криза.

— Или край.

— Криза, това е криза, Елсбет.

— Да, вуйчо Фриц.

На стълбата се чуха стъпки. Засипани от сняг, влязоха Паула и Фрид. Паула носеше сняг с намерение да го хвърли върху Фриц, но когато той се предпази, тя го пусна във врата на Фрид.

Фрид започна да разказва за своето приключение със съветничката. Тя решила портретът й да бъде нарисуван в бяла лятна дреха, в профил.

— Помислете само — явява се всеки път, увита в кожи, съпроводена от своята камериерка, която мъкне един куфар. После изчезват зад преградата, за да изскочат оттам в леко моминско облекло. Аз спечелих повече от двеста марки от карикатури, които нарисувах, ползвайки я като модел. Нейното сплуто лице, когато тя се опитва да изрази на него игривост, е изумително. Но все пак тя е славен човек.

И вечерта завърши с общо веселие.

Без да се гледа на белите хризантеми.

Госпожа Хайндорф покани Фриц на разходка. Беше чудесен топъл ден. Но вечерта стана по-хладно и започна да студенее. Като се върна вкъщи, Фриц почувства леко треперене — стана му отвратително.

През нощта се изпоти много, непрекъснато кашляше и призори започна да го тресе. Когато чистачката дойде, той я изпрати за лекар.

Лекарят замислен поклати глава.

— Вие имате слаби дробове, господин Шрам — каза той.

— Аз отдавна имам астма — отвърна Фриц.

— Вие живеете усамотен?

— Да.

— Хм… Би следвало да извикате гледачка.

— Нима е толкова сериозно?

— Необходимо е да бъдем внимателни. Привечер ще ви навестя пак. И ако не ви стане по-добре, ще трябва да се вземе болногледачка.

Фриц изпадна в унес.

Привечер дойде Елсбет. Тя се изплаши не на шега.

— Какво се случи, Фриц?

Той й разказа какво му е съобщил лекарят.

Скоро след това лекарят пак дойде. Той прегледа Фриц и каза:

— Ще ви пратя гледачка.

Фриц се усмихна и веднага заспа.

— Не трябва, аз ще се грижа за него — прозвуча от мрака.

— Вие, госпожице?

— Да. Аз работих половин година в Мартенската болница. Ще остана при него.

Докторът я изгледа.

— Добре — каза той и й даде ред упътвания.

— Какво има той, докторе? — осведоми се Елсбет.

— Възпаление на дробовете. Има много слаби дробове… много слаби…

През нощта Фриц бълнуваше.

— Колко е тъмно… защо е така тъмно… запалете свещите… нощта е безпросветна…

Той се мяташе, после се успокои и заспа. Елсбет стоеше до леглото. Тя имаше едно желание — Фриц да оздравее. Вслушваше се тревожно в неравното му дишане.

— Горещо — простена той, — лед… лед… твоите хладни ръце, Лу…

Елсбет сложи ръка върху челото му.

Той каза:

— Благодаря ти. — И отново изпадна в унес. — Лу… ти си с мен… защо плачеш?… Така тъгувах по теб… така тъгу… вах… Къде са твоите сини… мили очи?… В теб е моето щастие… — И той се отмести от възглавницата. Елсбет внимателно повдигна главата му.

Сив полумрак се притаи до прозореца и възвести за приближаването на утрото. Фриц се мяташе в треска.

Елсбет извести Фрид и Паула и каза да телеграфират на Ернест.

Неочаквано Фриц отвори очи.

— Елсбет — извика я той.