Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Любов? Вие се шегувате, докторе — тя е съществувала само в средните векове.

— Драги Леви, вие може би сте много сведущ в борсовите курсове, във валутните операции и банковите работи, но вие не разбирате жените. Запомнете, рано или късно на всяка жена играта й омръзва, приисква й се да се влюби… Но тъй като тя и без това притежава твърде много, то за нея роман с човек, заемащ положение, равно на нейното и с изгледи за брак, не й се усмихва. Това е за нея твърде ново. Тя се нуждае от нещо друго — от салонно кученце, от мило момченце… Разбирате ли ме?

— Разбира се. Ей сега ще разкажа на жена си.

— Чакайте!

— Защо?

— Дайте ми дума, че ще мълчите.

— Но, докторе…

— Обещавате ли ми да мълчите?

— Да. Но наистина това е много странно. Защо не искате, защото…

— Аз не обичам клюките…

— Господи… Та вие бихте могли в продължение на цял сезон да бъдете светски лъв и познавач на жените…

Като клатеше глава, той се отдалечи.

— Глупак — избърбори след него докторът. — Аз не искам да дрънкаш, защото я обичам.

Вратата се отвори. Влезе Лана Райнер, съпроводена от Ернест. Всички погледи се обърнаха към новодошлите. Домакинът на къщата избърза към нея и радостно я приветства.

Лана беше с великолепен вечерен тоалет. Като особена сензация директорът Борн очакваше гост — руския княз Расников, милионер и меценат. Той побърза да разкаже на Лана и се осведоми дали е съгласна да бъде съседка на княза на масата. Лана отказа, като заяви, че е помолила по-рано Ернест да й бъде съсед. Домакинът изказа съжалението си — князът настойчиво се стремял към тази чест.

— Много съжалявам…

— В такъв случай…

Вратата на столовата се отвори и пред погледите се показа бялата подкова на масата. Князът, едър мъж с гъста брада, поведе към масата дъщерята на домакина.

Лана седеше срещу него и разговаряше непринудено. Князът беседваше с домакина и Ернест за Берлиоз. Той поглеждаше често към Лана. В средата на разговора Ернест почувства горещото докосване на нейното коляно и тя му прошепна: „Мое скъпо момче…“ и след това високо каза:

— Позволете ми да ви помоля да ми налеете мозелско вино. Не пия рейнски вина.

Ернест почувства как у него пламва усещането на тържество и радост.

След вечерята мъжете отидоха в пушалнята. Но скоро князът направи предложение да се присъединят към дамите и домакинът се упъти към приемната, за да се осведоми дали дамите нямат възражения.

Като се върна, той съобщи, че предложението на княза е прието.

Князът се обърна към Лана с молба да изпее нещо.

— Ще ми позволите ли да ви акомпанирам?

— Ще трябва да се обърнете с тази молба към господин Винтер.

— Моля ви, княже…

Лана се усмихна лукаво на Ернест и подаде на княза свитъка ноти. Князът засвири встъплението и неочаквано го прекъсна.

— Тези своеобразни хармонии звучат твърде необикновено — каза той. — Ще трябва да отделям твърде много внимание при свиренето и не ще бъда в състояние да ви акомпанирам. Как звучат тези акорди?

— За това трябва да попитате самия композитор.

Князът прочете заглавието.

— Ах, това е ваша композиция, господин Винтер? Моля ви, изсвирете ни я. Много искам да я чуя.

Ернест се упъти към рояла. Своеобразните хармонични разрешения… плясъкът на морето… приказно цъфтене… рязък удар… и отново тишина.

Лана запя:

Това беше странна песен — Ернест я бе написал в часа на здрачевината. Тази песен развълнува слушателите със своята неочаквана красота. Князът целуна пръстите на Лана и силно стисна ръката на Ернест.

— Вие сте голям артист — каза той, — простете, че се осмелих да седна на рояла и си позволих да дрънкам. Досега не съм слушал нищо подобно. Като че ли мракът ни погълна всички и само гласът продължаваше да звучи. Кой е написал стихотворението?

— Един от моите приятели.

— В него има нещо руско — тази дълбочина и своеобразна мистика…

Ернест замълча.

Постепенно разговорът премина на други теми. Изнесоха от залата излишните мебели и танците започнаха.

Бледата дъщеря на директора помоли Ернест да й подари тази песен.

Князът не напускаше Лана. Той я засипваше с комплименти и я покани да танцуват. И те се понесоха във вихъра на оперетния валс. Лана не намираше нито минута покой — тя минаваше от един танцьор към друг. Ернест се усмихна иронично.