Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Време е да се простим — каза Фрид с престорено суров глас.

— Трикс ще остане още малко тук — каза Фриц.

— Аз ще дойда на гарата — забеляза Елсбет, като целуваше Трикс.

Те си отидоха и Фриц остана с Трикс. Той загаси лампата и запали свещите пред портрета. После взе три чаши и ги напълни с вино. Той приближи една от чашите към портрета.

Втората подаде на Трикс. Тя вдигна просълзените си очи и го погледна.

— Ти отиваш в нов живот, Трикс. Това винаги е съпроводено със страх и надежди. Ако някога ти стане тежко и на сърцето ти легне печал — спомни си за мансардата на бляновете. Нека разкаянието не те измъчва — ти намери своя път. Върви по него и не се оглеждай. Запомни мансардата, нека тя бъде твоята пътеводна светлинка… Ти си длъжна да се научиш да обичаш… в любовта се крие тайната и смисълът на живота на жената. Прощавай, Трикс.

И той докосна челото й.

Тя зарида. Неочаквано риданията й се пресякоха и тя каза с хълцащ глас:

— Вуйчо Фриц, в живота ми отново нахлу светлина. Преди да те напусна, аз бих желала да се простя с това, което внесе в моя живот красота. Фриц, приеми от мен единствения подарък, който може да даде едно момиче от улицата. Позволи ми да прекарам тази нощ при теб! — И като се притисна към него, тя скри лицето си в гърдите му.

Фриц беше трогнат. Тя предполагаше, че й предстои да встъпи в живот, пълен с ограничения, и искаше да се прости с всичко, което е било по-рано в нейния живот.

— Дете — каза той меко, — тебе те очаква не живот, пълен с ограничения и отказ от всичко — очаква те живот, пълен с неизмеримо вътрешно щастие… Ти не трябва да се прощаваш с живота, ти си длъжна да го започнеш. Твоите чувства ще се слеят в теб хармонично и като пълноводна река ще потекат към морския простор. На теб ти е съдено още да принесеш някому щастие, защото в теб са останали много съкровени богатства.

— Аз… ще принеса някому… щастие?

— Да, дете мое, и ще бъдеш щастлива.

— Това… истина ли е?

— Да.

— О… Сега ще ми е леко да си отида… Ако ти бе дошъл с мен… Ще ми позволиш ли да ти пиша?

— Разбира се. И аз ще ти отговоря. Ако ти потрябвам, пиши ми и аз веднага ще дойда при теб.

— Довиждане… довиждане, скъпи приятелю мой…

И тя му поднесе своите червени устни.

— Прощавай, Трикс.

Тя се спря на прага и отново го погледна. Портретът на стената, свещите… маската на Бетховен… прозорецът… и главата на Фриц, глава на Христос… озарена от мек ореол… И сдържайки своите ридания, избяга на улицата.

Настъпи зима. В Лайпциг сезонът се възобнови. Лана Райнер беше в разцвета на своята слава, обсипваха я с безчислени покани. Директорът Борн удържа думата си и намери издател не само за „Фантазията“ на Ернест, но и за неговите романси.

Лана изпълняваше на всички концерти неговите романси и скоро те спечелиха известност. Заедно с Ернест тя даде няколко концерта, които донесоха добри приходи. И така се случваше, че Ернест навсякъде се появяваше в компания с нея. Болшинството от хората не бяха склонни да виждат в близостта на певицата и младия композитор нищо интимно, предполагайки, че своенравността на певицата и нейната взискателност ограничаваха техните отношения до чисто музикалните интереси.

Директорът на операта даваше вечеря. Част от гостите бяха вече пристигнали и оживено разговаряха.

Малко настрана стояха двама мъже.

— Кажете, докторе — каза един от тях, — наистина ли прекрасната Лана също ще бъде тази вечер?

Лицето на събеседника му трепна.

— В такъв случай трябва да предположим, че ще се яви и нейният неизменен спътник.

— Вие говорите за младия композитор? Казват, че той няма дарование.

— Този, комуто е паднала в дар Райнер, може да бъде доволен от себе си.

— Вие сте склонен днес да остроумничите. Мисля, че тя би могла да спре своя избор на някой по-достоен.

— Та именно затова тя е спряла своя избор на него.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Вие очевидно не познавате жените. Виждате ли — Райнер е изключително интересна жена. Съгласен ли сте с мен?

— Разбира се.

— Естествено, тя е много разглезена.

— Вие сте прав.

— С други думи — тя е преситена.

— И това е възможно.

— Оттук и нейните капризи. След като си изпил много шампанско и други избрани вина, понякога чувстваш желанието от проста чашка пиво. И след като си преситен от изкуството, културата, изтънчеността, чувстваш влечение към нещо естествено… неизкушено… Всичко е в нейните крака. Всички й предлагат любов и поклонение. Всичко й се принася в дар. Не е чудно, че и тя изпитва желание, макар и рядко, да се пренесе в дар… След всичката тази игра на любов — да заобича…